Джим Батчер - Фурията на Първия лорд

Но може ли законът на Нараш да се прилага, когато я няма територията, за която е бил създаден? Ако не, тогава „Чистокръвен“ не е нищо повече от дърво, въжета и платна, които не принадлежат на никоя нация, лишени от какъвто и да е смисъл, освен като превозно средство.

Точно както титлата на самия Варг губеше смисъла си — Майстор на войната, който няма какво да защитава.

Горчива ярост го изгори отвътре за миг, а белите облаци и синьото море, които гледаше през прозореца на каютата, изведнъж се обагриха в червено. Вордът. Проклетият ворд. Унищожи дома му и изби хората му. От милионите нарашанци бяха оцелели по-малко от сто хиляди — и за своите действия вордът ще отговаря пред него.

Той обузда нрава си, преди кървавата ярост да го погълне, като задиша дълбоко, докато цветовете на дневната светлина не се нормализираха. Вордът ще плати за делата си. Часът на възмездието ще настъпи, но не тук и не сега.

Той докосна с върха на нокътя си страницата на книгата и внимателно я прелисти. Това беше крехко творение — алеранска книга, подарък от Тавар. Подобно на младия алерански демон, тя беше мъничка, тънка и съдържаше много повече, отколкото предполагаше външният й вид. Само шрифтът да не беше толкова миниатюрен. За Варг това изискваше постоянно напрягане на очите. Трябваше да я чете само на дневна светлина. С обикновения, мътен червен светилник не можеше да вижда нищо.

На вратата учтиво се подраска.

— Влез — изръмжа Варг и синът му Насаг влезе в каютата.

По-младият каним оголи гърлото си в знак на уважение и Варг повтори жеста му, но с по-малък наклон.

„Пале“ — помисли си Варг, гледайки нежно своя потомък. — „Вече е на четиристотин и по всички разумни норми има право да бъде Майстор на войната.“

Той се беше сражавал с проклетите алерански демони на собствената им земя в продължение на две години и си беше осигурил успешно отстъпление въпреки цялата им мощ.

Но бащата никога не забравя колко малки са били паленцата му някога.

— Докладвай — изръмжа той.

— Майстор Храл се качи на борда — изръмжа Насаг. — Иска аудиенция.

Варг оголи зъби, внимателно постави тънък къс цветна тъкан и грижливо затвори книгата.

— Отново.

— Да го хвърля ли обратно в лодката му? — попита Насаг. В гласа му се долавяше някаква тъжна нотка.

— Изкушен съм — каза Варг. — Но не. Това е негово законно право — да разгледам жалбата му. Доведи го.

Насаг оголи пак гърло и излезе от каютата. Миг по-късно вратата отново се отвори и влезе майстор Храл. Висок почти колкото Варг, около девет фута, когато беше напълно изправен, но за разлика от канимския воин, той беше слаб като пръчка. Козината му беше изпъстрена в червено-кафяво, белязана с ивици бели косми, породени от белези, причинени от ритуали, а не в честна битка. Носеше мантия и качулка от кожа на демон, въпреки многократните молби на Варг да не обикаля по палубите в дреха, направена от кожите на съществата, отговорни за оцеляването на всички им. На ремъците, кръстосани върху гърдите му, имаше две торбички, всяка от които съдържаше мехур с кръв, необходим на жреците, за да извършват своето магьосничество.

Миришеше на мръсна козина и засъхнала кръв, но още повече миришеше на безпочвено самочувствие, въпреки че беше прекалено глупав, за да го осъзнае.

Главният шаман погледна спокойно Варг за няколко секунди, преди накрая да оголи гърлото си дотолкова, че да не му даде повод да го разкъса.

Варг изобщо не отговори на жеста.

— Майстор Храл. Какво е този път?

— Същото както винаги, Майстор на войната — отговори Храл. — Тук съм, за да ви помоля от името на хората от Нараш и Шуар да се отклоните от този опасен път на обвързване на нашия народ с демоните.

— Казват ми — изръмжа Варг, — че хората от Нараш и Шуар обичат да ядат.

Храл презрително се ухили.

— Ние сме каними — изплю той. — Нямаме нужда от никой, за да изберем съдбата си. Особено от демони.

Варг изсумтя.

— Вярно. Ние сами избираме съдбата си. Но набавянето на храна е друг въпрос.

— Те ще се обърнат срещу нас — изръмжа Храл. — В момента, в който приключат с използването ни, те ще се обърнат и ще ни унищожат. Знаете, че е вярно.

— Вярно е — каза Варг. — Но това ще бъде утре. А днес командвам аз.

Храл раздразнено завъртя опашка.

— След като се отделим от ледените кораби, можем да увеличим скоростта и да стигнем до сушата в рамките на седмица.

— Искаш да кажеш, че можем да се превърнем в храна за левиатаните? — попита Варг. — Нямаме толкова далечни северни карти на морето. Няма как да разберем кога сме навлезли на територията на левиатаните.