Джим Бъчър - Фурията на Академа

– Добре – каза Гай и внезапно попита: – На теб известно ли ти е, че вордите, в една или друга форма, са пренебрегвали присъствието на Тави три пъти?

Майлс се намръщи.

– Видях го как се измъква от цяла вордска тълпа. Тогава реших, че просто е действал твърде бързо. А и те го нападнаха веднага след това.

– Но чак след като е ударил царицата им с копие – рече замис­лено Гай.

– Нали не смятате, че момчето е в съюз с тях? – попита Майлс.

Гай повдигна едната си вежда.

– Разбира се, че не. Но това е аномалия, която все още не мога да разбера. Възможно е да е чиста случайност – и на Тави просто да му е провървяло. Но ако не е така? Това би ни подсказало нещо важно за тях.

– Смятате ли, че все още са тук?

– Не съм съвсем убеден. Това е странно – отвърна Гай. – Опитах се да ги намеря, но не усетих присъствието им.

– Според граф Калдерон те са много трудни за откриване чрез фурии, Ваше Величество.

Гай кимна и махна с ръка.

– Добре, и така са ни известни доста неща за тях. Ще бъдем нащрек. На този етап можем да направим само това.

– Да, Ваше Величество. – Майлс се огледа. – Добре са почистили.

Гай въздъхна.

– Не мога да повярвам, че онези двамата са използвали всичките ми напитки като оръжие срещу врага.

Майлс сви устни и се намръщи.

– Ваше Величество, мога ли...

– Говори откровено, да, да. – Гай махна раздразнено с ръка. – Колко пъти да ти повтарям, че не трябва да ме питаш?

– Поне още веднъж, Секстус – каза Майлс. – Въобще не съжалявам за шкафа с напитките. Това си е жива благословия. Вие пиете твърде много.

Първият лорд се намръщи с тъга, но не възрази на капитана.

– Нарочно сте го направили, нали? – попита Майлс.

– Кое?

– Довели сте Фейд тук. Уредили сте Тави да дели стая с Антилар Максим. Искали сте да станат приятели.

Гай се усмихна леко, но не каза нищо.

– Той онзи ли е, за когото го смятам? – попита Майлс.

– Той е Курсор, Майлс. Бивш чирак пастир.

– Врани, Секстус – рече раздразнено Майлс и погледна намръщено Първия лорд. – Знаете какво имам предвид.

Първият лорд погледна Майлс в очите.

– Той не владее призоваването, Майлс. И докато е така, той ще си остане такъв, какъвто е.

Майлс се намръщи и отмести поглед.

– Майлс – сгълча го Гай, – нима това, което е той сега, е толкова лошо?

– Разбира се, че не – отвърна с въздишка Майлс. – Просто...

– Търпение, Майлс. Търпение. – Гай взе писмото, което беше написал, и се изправи. Двамата тръгнаха заедно към вратата. – Между другото – каза Гай, – не ми възстановявай запасите от напитки. Даже махни оттук шкафа.

Майлс застина на място.

– Няма ли...

Той посочи с ръка мозайката.

Гай поклати глава.

– Трябва да си почина.

Майлс го погледна и леко се намръщи.

– Не разбирам.

– Трябва да издържа още известно време, Майлс. А за да го направя, трябва да съм здрав. – Той погледна към мозайката и лицето му изведнъж се натъжи. – Колко арогантно от моя страна да си мисля, че силите ми са безкрайни. Ако продължа в такъв дух... – Той вдигна рамене. – Следващия път може и да не се събудя.

– Да издържите още известно време? – попита Майлс.

Гай кимна.

– Да издържа. Да попреча на Акватайн и Калар да ни въвлекат във война за трона – а такава ще има, Майлс, щом си отида. Но поне мога да спечеля малко време.

– За какво?

– За момента, в който момчето се промени.

Майлс се намръщи.

– А ако не се промени?

Гай поклати глава.

– Значи, така е било писано. Ако нищо не се промени, то никой няма да научи за това. Дори слуховете и подозренията ще го направят мишена. Трябва да го защитим, да направим всичко по силите си.

– Да, Ваше Величество – отвърна Майлс.

Гай кимна и започна да се изкачва по стълбището.

Майлс тръгна след Първия лорд. Не каза нищо повече, но си помисли, че бъдещето го плаши.

* * *