Джим Бъчър - Фурията на Академа

– Какъв циник – промърмори тя. – Един джентълмен никога не би говорил толкова откровено за това.

– Все пак не сте ме наели за партньор по танци – рече тихо Фиделиас.

– Да. Не съм – Тя се поколеба за миг, преди да каже: – Ще вземеш ли вода от нашия извор?

– Да. За да не ожаднея много. Южните лета са горещи.

– Внимавай, Фиделиас – каза лейди Акватайн. – Ти си ценна придобивка. Но и моето търпение към непочтителността ти си има своите граници.

– На ваше място, Ваша светлост – каза Фиделиас, – аз щях да се погрижа да запазя своите източници на информация.

– Имаш предвид себе си? – попита тя.

– Имам предвид себе си.

– И защо?

В гласа ѝ се появи опасна нотка.

За пръв път от началото на разговора Фиделиас отмести пог­лед от тавана. Тя стоеше до вратата, висока, елегантна и прекрасна, наметната с широка сива пелерина и леки чехлички на краката. Тъмната ѝ коса бе прибрана с няколко костени гребена. Той се нас­лади за миг на красотата ѝ и усети как го изпълват едновременно желание и гняв. Разбира се, никой мъж не можеше да се изправи пред такава красота и да не изпита нищо. Но гневът му го изненада. Той се постара да го скрие от лейди Акватайн.

Вместо да ѝ отговори, той кимна към гардероба до вратата. Тя се намръщи и погледна вътре. Наклони леко главата си настрани, протегна ръка и извади износено пътническо наметало.

– Това е наметало – каза тя, показвайки, че търпението ѝ е на изчерпване. – Каква заплаха може да представлява то?

– Не е просто наметало – отвърна тихо Фиделиас. – Това е морски плащ. Шият ги в Калар, Форция и Парция. Използва се кожата на голям гущер, който се храни с луковици и корени в блатата и реките. Ако леко се намокри, плащът се раздува и става непромокаем. Всеки, който пътува, има нужда от такъв плащ. Обличат ги по време на морски пътешествия или в сезона на дъждовете. Без него човек се разболява лесно.

Лейди Акватайн кимна търпеливо.

– Все още не мога да разбера каква заплаха може да е той за нас, скъпи ми шпионино.

– Това е моето наметало – рече Фиделиас.

Тя продължаваше да го гледа мълчаливо.

– Оставих го в стаята ми в Цитаделата в деня, в който тръгнах на юг с Амара за последния ѝ изпит. Деня, в който напуснах Гай. – Той поклати глава. – Тази вечер го намерих тук.

Между веждите ѝ се появи лека бръчка.

– Но... това означава...

– Означава, че самият Гай е бил в имението ви, а вие сте нямали никаква представа за това. Означава, че той знае къде се намирам. Означава, че е наясно на кого служа. Означава, че той знае, че ще ме изпратите на юг, за да създам неприятности на Калар – и че имам неговата благословия за това. – Той скръсти ръце под главата си и отново се загледа в тавана. – Пазете се, милейди. Лъвът, който сте подгонили, може да е стар, но не е нито изкуфял, нито слаб. Достатъчно е веднъж да стъпите накриво и от ловци ще се превърнете в жертви.

Лейди Акватайн го изгледа, след което, без да каже нито дума, излезе и затръшна вратата зад гърба си. Докато се отдалечаваше, стъпките ѝ отекваха тихо, но много по-забързано от обичайното. Тя се страхуваше.

Незнайно защо, Фиделиас изпита задоволство от това, точно както му достави удоволствие да изкрещи предупреждението на алеранските гвардейци, когато вордите се приближаваха към тях. Той прекрасно разбираше колко опасни са тези мисли и чувства и съвсем не му се искаше да ги изследва задълбочено, тъй като това можеше да доведе до неприятни последици. Затова той просто ги остави да се реят по повърхността.

Доставяха му удоволствие.

Разбира се, те не бяха особено силни – но все пак беше по-добре от нищо.

Тази нощ той заспа лесно и бързо, за пръв път от близо трийсет години.

Исана отпусна ръце в скута си, за да се опита да скрие треперенето им. Намираше се в каретата, но не искаше да влезе в двореца в такова състояние.

Макар и да бе станала предателка на Короната – поне по дух.

Тя затвори очи, пое си бавно въздух и го издиша. Това беше само една вечеря и тя беше сигурна, че Първият лорд нямаше да я задържа след това. Освен това тя щеше да види Тави отново, цял и невредим.

...Беше си помислила, че гърдите ѝ ще я заболят от плач, толкова силно ревеше, когато го намери в дворцовата лечебница – ранен, изтощен и в безсъзнание, но жив. Тя прогони раздразнено лечителите на Цитаделата и сама изцели раните му, по трудния начин, с парцали и вода – най-бавният и изморителен процес.

Остана край Тави до момента, в който самата тя не започна да клюма, и точно тогава се появи Гай. Първият лорд се движеше много бавно, като изморен от живота старец – макар и да не изглеж­даше по-възрастен от мъж на средна възраст, с изключение на косата, която бе напълно побеляла след последния път, когато го бе видяла. Той ѝ предложи стая, но тя отклони поканата, съобщавайки му, че вече е отседнала у лейди Акватайн.