Джим Бъчър - Фурията на Академа

След това Бърнард, сър Фредерик и още една дузина рицари Тера, които бяха пристигнали на помощ, коленичиха на земята и призоваха фуриите си. По земята премина бавна вълна, която се отправи към пещерата и се разнесе нисък тътен, докато хълмът започна да се променя. Движението беше бавно, почти недоловимо, но Амара усещаше как земята под краката ѝ трепери. Входът към пещерата започна да се затваря, докато накрая изчезна съвсем и остана само хълмът.

В долината настъпи тишина и призователите на земя едновременно се изправиха на крака. Бърнард се обърна към петдесетината оцелели ветерани от центурията на Джиралди.

– Легионери, свободно. Съберете си нещата и бъдете готови за връщане в гарнизона.

Джиралди издаде няколко допълнителни заповеди и изтощените мъже тръгнаха обратно към Арикхолт. Бърнард ги изпрати с поглед. Амара остана до него, докато войниците не се изгубиха от погледите им.

От близките дървета се появи Уокър. Дорога вървеше редом с него, преметнал тоягата си през рамо. Те се приближиха до Бърнард и Амара и маратът им кимна.

– Добре се би, Калдерон. Хората ти не са страхливци.

Бърнард се усмихна леко и каза:

– Благодаря ти за помощта, Дорога. Още веднъж. – После се обърна към Уокър. – И на теб благодаря, Уокър.

На широкото грозно лице на Дорога се появи широка усмивка.

– Може пък да успеят да научат нещо – каза той.

Уокър изпръхтя гръмогласно. Дорога се засмя.

– Какво каза той? – попита Бърнард.

– Нещо като... пффф. Нещо от сорта, че всички гнили плодове имат еднакъв вкус. Това означава, че моите и твоите хора имат общ враг. И че вие сте доста прилична замяна на моя клан сабот-ха , когато стане въпрос за битка.

– Само благодарение на него успяхме да устоим в пещерата – каза Бърнард. – Няма да го забравя.

Големият марат леко помръдна могъщите си рамене и се усмихна.

– Пратете му малко ябълки. Хубаво ще е да не са развалени.

– Давам ти думата си.

Бърнард протегна ръка на марата.

Дорога я стисна без колебание.

– А ти, ездачко на вихри – каза той, обръщайки се към Амара. – Мисля, че от теб няма да излезе добра алеранска съпруга.

Тя му се усмихна.

– Така ли?

Той поклати глава със сериозно изражение на лицето.

– Обзалагам се, че няма да тръгнеш да се занимаваш с чистене. Или да готвиш. Или да шиеш одеяла и други такива работи. Подозирам, че все ще се забъркваш в разни неприятности.

– Възможно е – съгласи се тя с усмивка.

– Но съдейки по онова, което чух, си добра в леглото.

Лицето на Амара пламна толкова силно, че тя бе сигурна, че от него се вдига пара.

– Дорога!

– Жена, която все се забърква в неприятности – продължи Дорога. – Но е приятно да я притиснеш в прегръдките си. Моята другарка беше такава. Бяхме щастливи. – Той се удари с юмрук в гърдите по алерански и леко наведе глава в поклон. – Бъдете и вие. И нека загиналите ви другари да почиват в мир.

– Благодаря – отвърна Амара.

Бърнард също наведе главата си в поклон. Дорога и Уокър се отдалечиха бавно, без да се обръщат повече.

Амара ги гледаше, застанала до Бърнард. Тя не помнеше кога бе сплела пръсти с неговите, но това ѝ се струваше напълно естествено. Бърнард въздъхна. Тя усещаше болката в сърцето му, без дори да го поглежда, без да разменят нито дума.

– Направи каквото можа – каза тихо тя.

– Знам – отвърна той.

– Не трябва да се обвиняваш за смъртта им.

– И това го знам – рече той.

– Всеки добър командир ще се чувства като теб – продължи тя. – И няма да е прав. Но добрите винаги обвиняват себе си.

– Изгубих хората от цял един холт, който се намираше под моя защита – каза тихо той, – както и почти три четвърти от моите легионери. Едва ли съм от най-добрите.

– Ще мине време – отвърна Амара – и болката ти ще се притъпи.

Той леко стисна пръстите ѝ и не каза нищо повече. Погледна отново към хълма, където някога се беше намирала пещерата, пос­ле се извърна и се отдалечи. Амара тръгна с него. Двамата бяха изминали почти половината път до Арикхолт, когато тя рече:

– Трябва да поговорим.

Той издиша през носа си и каза:

– Говори.

– Бърнард – рече тя, търсейки нужните думи, за да изрази онова, което чувстваше. Но нищо не ѝ се стори подходящо, затова тя каза просто: – Обичам те.

– И аз теб – избоботи той.

– Но... дългът ми пред Короната и твоят... Нашите клетви определят живота ни. Те...

– Предпочиташ да се преструваме, че нищо не се е случило? – попита тихо той.