Джим Бъчър - Буря от ада

Това е любителски превод, с цел популяризация творчеството на Джим Бътчър. Не гарантирам директно съответствие с оригиналния текст (включително и заглавието), нито абсолютната точност на превода.

Приятно четене!

Изразявам особена благодарност на Керълайн, Фред, Дебра, Тара и Корин — първите поклонници на Хари Дрезден. Ако ми липсваше извратената съблазън да ви карам да пищите, за да ме принудите да се заема със следващата част, на главата на Хари нямаше да се изсипят толкова неприятности. Освен това благодаря на Рисия Мейнхард и А. Дж. Яншевич, страхотни агенти и добри хора… и на Крис Ели, чиято компания винаги ми е приятна.

Особено големи благодарности на моя син, Джей Джей, който вярва, че баща му е написал хубава книга, макар че дори не може да я прочете.

И на теб благодаря, Шенън, за толкова много неща, че не мога да ги изброя. Ти си моят ангел. Обещавам — все някога ще се науча да обръщам чорапите на правилната страна, преди да ги разхвърлям по пода на спалнята.

Чух стъпките на пощальона пред вратата на офиса си половин час по-рано от обичайното. Някак различни стъпки. Този ходеше по-шумно, по-весело и си подсвиркваше. Нов. Подсвиркваше си, докато не спря пред вратата ми и тогава замълча за две секунди. После се засмя.

И почука.

Намръщих се. Обикновено пощата ми я пускат в кутията, освен ако не е препоръчана пратка. А такава получавам много рядко и всеки път е някаква гадост. Измъкнах се от креслото и отворих вратата.

Новият пощальон — висок, оплешивяващ, приличащ на баскетболист — се хилеше, гледайки табелката на входната ми врата. После се обърна към мен и я посочи с пръст.

— Това е някаква шега, нали?

Прочетох отново табелката (понякога ми я подменят) и поклатих глава.

— Не. Сериозно е. Ако обичате, дайте ми пощата.

— Брей… Какво правите — вечеринки, зрелища и други такива? — Той надзърташе над рамото ми в офиса, сякаш очакваше да види там бял тигър или, дай боже, игриво облечени асистентки.

Въздъхнах — изобщо не исках нови подигравки — и посегнах за плика в ръката му.

— Не, нищо подобно. Не организирам вечеринки.

Той дръпна ръката си и любопитно наклони глава.

— Тогава какво? Нещо като предсказател? С карти и кристални топки?

— Не — казах му аз. — Не съм екстрасенс. — И подръпнах края на плика. Той не го пускаше.

— Тогава какво?

— Какво е написано на табелката?

— Тук пише: „Хари Дрезден, чародей“.

— Точно това съм — потвърдих аз.

— Истински чародей? — попита той ухилено, сякаш очакваше потвърждение, че всичко това е някаква шега. — Заклинания, отвари? Демони и заговори? Крехък в костите и раздразнителен?

— Не чак толкова крехък. — Издърпах плика от ръцете му и изразително погледнах планшета. — Ако разрешите, ще се разпиша, че съм го получил.

Усмивката напусна лицето му и той се свъси. После ми подаде планшета, за да сложа подписа си за писмото (поредното напомняне от хазяина за наема).

— Темерут сте вие, ето какъв сте — измърмори той, прибирайки си планшета. — Приятен ден, сър.

Погледах го как се отдалечава.

— Обичайната история — измърморих аз и затворих вратата.

Казвам се Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден. Можете да правите магии с името ми — не отговарям за последствията. Аз съм чародей. Върша си работата в едностаен офис, близо до центъра на Чикаго. Доколкото знам, аз съм единственият открито практикуващ професионален чародей в тази страна. Можете да ме намерите в телефонния указател, раздел „Чародеи“. Ако щете вярвайте, но в този раздел е само моята обява, която изглежда така:

Намиране на изгубени вещи. Паранормални разследвания.

Консултации. Съвети.

Разумни цени.

Без любовни еликсири, бездънни кесии, вечеринки и други забавления.

Ще се учудите колко хора ми звънят само за да ме питат дали това е сериозно. Впрочем, ако видите толкова, колкото съм видял аз, ако знаехте колкото мен, щяхте да се учудвате че има хора, които не вярват , че всичко е сериозно.

Краят на двайсти век и началото на новото хилядолетие станаха свидетели на ренесанса на обществения интерес към паранормалните явления. Окултизъм, проклятия, вампири — сещате се. Хората все още не се отнасят сериозно към тях, но се налага да продължават да чакат онези неща, които им обеща Науката. Болестите не изчезнаха. Гладът не изчезна. Насилието, престъпността, войните — всичко това все още го има. И като цяло, независимо от техническия прогрес, общото положение на нещата се промени далеч по-малко, отколкото всички се надяваха и очакваха.