Джим Бъчър - Буря от ада

Телефонът иззвъня почти незабавно след като поставих слушалката, карайки ме да подскоча. Втренчих се в него. Не се доверявам на електрониката. Всичко, изработено след четиридесетте години, предизвиква у мен подозрение — и, изглежда, аз също не предизвиквам кой знае каква любов у тези нещица. Е, знаете: радиа, телефони, автомобили, телевизори, видеа — никое от тях не желае да се държи с мен така, както трябва. Дори писалки не използвам.

Зачуруликах в слушалката със същата фалшива радост, с която е омайвал Моника Загубеният-Съпруг.

— Дрезден слуша. С какво да ви помогна?

— Хари, трябваш ми в „Медисън“ след десет минути. Можеш ли да дойдеш? — Гласът от другата страна на линията пак беше женски, но спокоен, хладно-деловит.

— Я, лейтенант Мърфи — проточих аз. — И аз се радвам да ви чуя. Толкова отдавна не сме се виждали… Благодаря, всички са здрави. А как е семейството ви?

— Стига, Хари. Имам два трупа и искам да огледаш тук.

Моментално изтрезнях. Карин Мърфи беше началник на отдела за специални разследвания в Чикаго, тоест — беше упълномощена от полицейското управление да разследва всякакви престъпления, които изглеждаха необичайно. Нападения на вампири, вандализъм на троли и отвличане на деца от феи не изглеждат добре в полицейските протоколи — и в същото време хората биват нападани, децата — отвличани, а и с имуществото се случват всякакви неприятности. Все някой трябва да се грижи за това.

В Чикаго, а и в околностите му, такъв човек беше Карин Мърфи. А аз й служех като архив със сведения за магическите създания — тоест, бях платен консултант на отдела. Но — два трупа? Две смърти, предизвикани по неизвестен начин? Още не се бях сблъсквал с нещо такова.

— Къде си? — попитах аз.

— На Десета, хотел „Медисън“, седми етаж.

— Само на петнайсет минути пеша от офиса ми — отбелязах аз.

— Значи ще можеш да си тук след петнайсет минути. Отлично.

— Хм — измърморих и погледнах часовника си. Моника Без-Фамилия ще бъде тук след около четиридесет и пет минути. — Имам нещо като делова среща.

— Дрезден, тук имам два трупа без улики и заподозрени, а убиецът се разхожда на свобода. Срещата ти може да почака.

Настроението ми неочаквано се подобри. И това се случва от време на време.

— Всъщност не може — казах аз. — Но ето какво ще ти кажа: ще дойда, ще погледна какво имате и ще успея да се върна за уговореното време.

— Успя ли да обядваш? — попита тя.

— Какво?

Тя повтори въпроса.

— Не — отвърнах аз.

— И не трябва. — Последва пауза, а когато тя заговори отново, гласът й беше болезнен. — Много е гадно тук.

— Колко гадно, Мърф?

Гласът й омекна и това ме изплаши много повече от локва кръв. Мърфи е стабилно момиче и се гордее с това, че никога не показва слабост.

— Наистина гадно, Хари. Моля те, не се бави. Отделът за особени престъпления няма търпение да поеме това дело, а знам колко не обичаш някой да обикаля мястото преди да си го огледал добре.

— Идвам — казах аз и наистина станах и навлякох куртката си.

— Седми етаж — напомни ми тя. — До скоро.

— О’кей.

Изгасих осветлението в кабинета, излязох, заключих вратата и се намръщих. Нямах представа колко време ще отнеме огледа на труповете, но изобщо не исках да пропусна разговора с Моника Не-Задавайте-Въпроси. Затова отново отключих, взех лист и молив и написах:

Излизам за малко. Ще се върна в 2:30.

След като свърших това, се спуснах по стълбите. Рядко използвам асансьор, въпреки че офисът ми се намира на петия етаж. Както вече казах, не вярвам на машините. Те винаги се чупят точно тогава, когато са ми нужни.

И още нещо. Ако бях някой, който използва магия за да убие двама души наведнъж, и ако не исках да ме заловят, бих се постарал да отстраня единствения практикуващ чародей, сътрудничещ с полицията в този град. Шансовете ми да оцелея на стълбището бяха далеч по-големи, отколкото в тясната асансьорна кабинка.

Параноик? Може би. Но дори да сте параноик, това не означава, че някой невидим демон не иска да ви изяде.

Карин Мърфи ме чакаше пред входа на „Медисън“. Двамата с Карин сме образцов пример за пълен контраст. Аз съм висок и слаб; тя е ниска и набита. Аз имам тъмни коси и очи; тя се перчи със светли къдрици и бебешко-сини очи в духа на Шърли Темпъл. Лицето ми е слабо и ъгловато, с извит нос и остра брадичка; нейното е заоблено и гладко, с правилен нос, на който би завидяла всяка мажоретка.

Времето беше хладно, ветровито, както е нормално през март, така че тя беше облякла дълго палто, под което се виждаха панталони. Мърфи никога не носи рокли, макар и да подозирам, че краката й са стройни и мускулести като на гимназистка. Тя има фигура, предназначена за действие, и двете купи за победа в състезанията по айкидо, които стояха в кабинета й, потвърждават това. Косата й, подстригана на нивото на рамото, се развяваше от пролетния вятър. Не носеше обеци, а количеството и качеството на грима й те караше да се усъмниш в наличието му. Общо взето, тя приличаше по-скоро на любима леля или грижовна майка, отколкото на закален, специализиран в убийствата детектив.