Джордж Байрон - Строфи, съчинени по време на буря

Студен е Вихърът в нощта,
де Пинд се извишава.
С потоци яростна вода
небето отмъщава.

Водач ний нямаме със нас,
надежда не остана.
И светне ли се — виждам аз
навред златиста пяна.

Да бе там хижичка поне,
което зърнах горе,
как спрели бихме ний — но не!
Било то гроб съборен.

Дочувам повик уморен
сред водната лавина.
Другарят ми зове до мен
далечната родина.

В миг изстрел! Пак!… Какво е туй?
За нас ли да подскаже?
Наблизо някой да ни чуй,
подслон да ни покаже?

Но кой в такава нощ би смял
да търси път опасен?
Кой чул би нашия сигнал
сред грохота ужасен?

Та всеки ще се двоуми,
дори в земя позната,
и ще помисли, че гърми
разбойник в планината…

А тук бучи, фучи, ръмжи
вред вятърът бездомен —
и все пак още ме държи
един-едничък спомен,

дорде се блъскаме без път
край пропасти отвесни,
доде стихиите реват,
о, Флоренс мила, де си?

Дано не си в морето пак,
отдавна ти отплува!
Дано над мене само в мрак
вихрушка да бушува!

Сироко духаше от юг,
простих се с твоите устни,
а корабът със скърцащ звук
по път пенлив се впусна.

И на Испания брега
той стигнал е със дните,
че тежко би било сега
да страдаш сред вълните,

и както тук, в тъма и страх,
пак моят дух се връща
в ония дни на волен смях
и волен, те прегръща,

дали над бялата стена
сега не се навеждаш —
цял Кадис е във светлина —
и залива поглеждаш,

и виждаш островите тук,
и пясъка пак галиш,
усмихваш се на всеки друг,
за мен с въздишка жалиш?

А щом ти кажат в тоя час,
че пак си побледняла,
че скръб те мъчи с тайна власт,
сълза че си проляла —

отблъскваш с весело лице
шегите ми нескромни
и неусетно спомняш все
тоз, който ще те помни.

Така, макар далеч от теб,
през тъмни небосклони,
през планини и бяс свиреп
душата ми те гони.