Джим Бъчър: Фуриите на Калдерон

Курсът на историята се предопределя не от битки, обсади или узурпации, а от действията на отделните хора. И най-добре укрепеният град, и най-многобройната армия са на практика съвкупност от отделни личности. И техните решения, страсти, глупост и мечти предопределят бъдещето. Ако има един урок, който си заслужава да се научи от историята, той е, че много често съдбата на цели армии, градове, че дори на цели кралства е в ръцете на един-единствен човек. В тежки моменти на несигурност, решенията на този човек, добри или лоши, правилни или пог­решни, значими или маловажни, променят света, без дори човекът да подозира за това.

Но историята понякога е такава повлекана. Няма как да знаем кой е този човек, нито къде е, нито що за решения може да вземе.

И това почти ме кара да вярвам в съществуването на Съдбата.

– Моля те, Тави – умоляваше момичето, застанало в сянката на постройката на кухнята, сгушена под здрачаващото се небе. – Малка услуга искам, само този път.

– Не знам – отвърна момчето. – Толкова работа имам.

Тя се приближи до него и той усети стройното ѝ тяло да се притиска в неговото, меко, ухаещо на цветя и така приятно. Тя допря устни до бузата му и го целуна бавно и продължително.

– Ще съм ти много благодарна – прошепна момичето в ухото му.

– Ами – каза момчето – не съм сигурен дали, мм.

Тя отново го целуна и прошепна:

– Моля!

Сърцето му затуптя и коленете му омекнаха.

– Добре. Ще го направя.

Амара седеше на полюшващия се гръб на стария гаргант и докато яздеше, прехвърляше наум плана си. Утринното слънце я обливаше с лъчите си, изтикваше студа от мразовития, мъглив въздух и сгряваше тъмната вълна на полата ѝ. Осите на каруцата скърцаха и стенеха под тежестта на товара зад гърба ѝ. Робският нашийник, който носеше, беше започнал да прежуля кожата ѝ и тя се зарече, че занапред ще го носи няколко дни преди мисия, за да свикне.

Ако оцелее след тази, естествено.

По гръбнака ѝ пробяга нервна тръпка и напиращият страх скова напрегнатите ѝ рамене. Пое дълбоко въздух, издиша и прит­вори очи. Пропъди всяка мисъл от главата си и се съсредоточи върху онова, което долавяха сетивата ѝ: слънцето по лицето, люлеенето на ръбестия гръб на добичето в такт с широките му крачки и скърцането на осите на каруцата.

– Тревожиш ли се? – попита мъжът, който вървеше до гарганта.

В ръката му се полюшваше остен, но през целия път досега не го беше използвал нито веднъж. Успяваше да управлява добичето единствено чрез юздите на оглавника, въпреки че главата му едва стигаше до покритите с кафява козина хълбоци на гигантския вол. Носеше най-обикновени дрехи, като онези, с които ходеха пътуващите търговци: кафяви, прилепнали по краката панталони, груби сандали и дебело, зелено, ръчно тъкано вълнено елече върху ризата си. Имаше опърпано зелено наметало без никаква украса или бродерия, но откакто слънцето се беше издигнало достатъчно високо на небето, то висеше преметнато през рамото му.

– Не – излъга Амара, отвори очи и зарея поглед напред.

– Лъжкиня – изсмя се тихо Фиделиас. – Планът ти не е глупав. Може и да проработи.

Амара хвърли предпазлив поглед на учителя си:

– Имаш друго предложение ли?

– За финалния ти изпит? – попита Фиделиас. – Как не. Не бих си и помислил дори, академ . Това само би омаловажило представянето ти.

– Тогава смяташ, че има още нещо, което трябва да знам, така ли? – облиза нервно устни Амара.

Фиделиас я изгледа простодушно.

– Имам няколко въпроса.

– Въпроси, сега? Съвсем скоро ще пристигнем.

– Мога да ти ги задам, след като пристигнем, щом предпочиташ.

– Ако не беше мой патрисерус , щях да те смятам за направо непоносим – въздъхна Амара.

– Много мило от твоя страна. Напреднала си значително от първите ти месеци в Академията. Колко изненадана беше тогава, като разбра, че Курсорите не само разнасят послания.

– Знаеш, че мразя тази история, но продължаваш да я разказваш.

– Не – усмихна се широко Фиделиас. – Продължавам да я разказвам, защото знам, че я мразиш.

– Ето затова според мен Курсорът Легат не спира да те изпраща на мисии, за да те държи настрана – погледна го закачливо Амара.

– Това е част от чара ми – съгласи се Фиделиас. – И така. Първото ми притеснение…