Джим Бъчър: Фуриите на Калдерон

Тя смачка хартията и я натъпка в едната си обувка. Мислите ѝ препускаха.

– Знаеш ли – подметна звънко и непринудено Одиана, – мис­ля, че лъжеш. Човек не среща често образовани роби. Не и такива, които се интересуват от придвижването на войските. Нито такива, които са достатъчно учени, за да знаят какво огромно значение може да има една малка бележка. Не, такива неща човек може да очаква от, о, знам ли. – Тонът ѝ се сниши почти до шепот. – От някой Курсор.

Амара застина. Обърна се точно навреме, за да посрещне с брадичката си босата пета на Одиана. Тъпата, изгаряща болка я преряза през лицето. В кльощавото момиче имаше много повече сила, отколкото бе очаквала. Ударът ѝ я зашемети и събори по гръб във водата.

Амара се изправи, изтръска водата от лицето и очите си и пое дълбоко въздух, за да призове фуриите си, но вместо въздух погълна вода – тя се стичаше по лицето ѝ, влизаше в устата и носа ѝ, давеше я. Сърцето ѝ заблъска лудо, внезапно я обзе паника. Посегна към лицето си и установи, че до над носа е покрито с тънък пласт вода. Задраска с пръсти, но водата отказваше да се стече, не можеше да я махне от себе си. Амара се бореше, задушаваше се, но водата не спираше да струи към лицето ѝ, сякаш беше залепнала за нея като слой мазнина. Не можеше да диша. Всичко пред очите ѝ започна да се покрива с тъмнина, зави ѝ се свят.

Бележката. Трябва да изнесе това писмо от лагера, да го отнесе на Първия лорд. Доказателството, от което той се нуждае.

Преди водата, която изпълваше дробовете ѝ, да я повали, Амара се добра до брега на потока. Започна да се гърчи, давеше се, въпреки че лежеше на твърда земя. Пред погледа ѝ попаднаха чистите боси ходила на Одиана.

Амара вдигна очи и видя, че измършавялата робиня я гледа отгоре и се усмихва.

– Не се тревожи, миличка – каза ѝ момичето.

Тогава започна да се променя. Хлътналите бузи се закръглиха. Кльощавите крайници се наляха с плът, с красота дори. Ханшът и бюстът ѝ придобиха съблазнителни извивки и изпълниха дрехите. Косата ѝ леко се удължи, потъмня и си възвърна лъскавината. Тя я отметна със смях и клекна до Амара. Протегна ръка и прокара пръсти през мократа ѝ коса.

– Не се тревожи – повтори. – Няма да те убием. Нужна си ни. – Извади бавно един черен пояс от кошницата и го завърза на кръста си. – Но вие, Курсорите, сте лукави твари. Не можем да си позволим да рискуваме. Заспивай, Амара. Ще е толкова по-лесно. Така ще мога да извикам обратно всичката вода навън и ти пак ще можеш да дишаш.

С всички сили Амара се бореше за глътка въздух, но не я получи. Мракът се сгъсти и пред очите ѝ започнаха да проблясват светлинки. Тя се вкопчи в Одиана, но пръстите ѝ бяха изгубили усет и в тях не беше останала сила.

Последното, което видя, беше красивата призователка на водата да се надвесва над нея и да я целува нежно по челото.

– Спи – прошепна ѝ тя. – Спи.

След това Амара потъна в тъмнината.

Амара се събуди заровена до подмишниците в пръстта. По ръцете ѝ също беше натрупана пръст, имаше и в косата ѝ. Усещаше лицето си сковано и натежало. В следващия момент осъзна, че цялата ѝ глава беше обилно намазана с кал.

Напрегна сили да си възвърне способността да разсъждава, но тръпнещата болка в главата ѝ правеше това невъзможно. Успя да напасне няколко откъслечни спомена, когато изведнъж, със зашеметяваща яснота, я връхлетя мисълта за това, къде се намираше и какво се беше случило с нея.

Сърцето ѝ напираше да изскочи, а страхът скова в студ заровените ѝ крайници.

Отвори очи и поръсилата се пръст от клепачите ѝ я накара да замига учестено. Очите ѝ се наляха и сълзите отмиха пръстта. Скоро отново можеше да вижда.

Намираше се в шатра. Командирската, досети се Амара. През цепка в покривалото на входа нахлуваше светлина, но иначе вътрешността на шатрата беше доминирана от сумрак, сенки и пълна тъмнина.

– Будна ли си вече? – чу се дрезгав глас зад нея.

Амара опита да извърне глава и да погледне. С периферното си зрение зърна Фиделиас едва-едва, но нямаше съмнение, че е той. Беше в клетка от метални пръти и висеше на ремъци през гърдите и разперените му настрани ръце, а краката му висяха на десетина инча от пода на клетката. На лицето му имаше голяма синина, устата му беше разцепена и на устната му имаше коричка от засъхнала кръв.

– Добре ли си? – прошепна Амара.

– Добре съм. Като изключим това, че бях бит, пленен, както и разпитите, и изтезанията, които ме чакат. Но ти си тази, която трябва да се притеснява повече.