Джим Бъчър: Фуриите на Калдерон

– Защо аз? – преглътна мъчително Амара.

– Мисля, че настоящото ни положение спокойно може да мине за провал на финалния ти изпит.

Въпреки обстоятелствата Амара усети как устните ѝ се извиват в усмивка.

– Трябва да избягаме – каза тя.

Фиделиас се усмихна на свой ред и от усилието от цепката на устната му бликна прясна кръв.

– Получаваш похвала за старанието, но се боя, че няма да можеш да ѝ се порадваш. Тези хора си знаят работата.

Амара опита да се раздвижи, но не успя да се измъкне от прегръдката на пръстта. Единственото, което постигна, беше да я разхлаби малко около ръцете, но дори и така те бяха тежко напластени с кал.

– Сирус – прошепна тя и насочи мисли към фурията си. – Сирус. Ела и ме измъкни.

Не последва нищо.

Тя опита отново. И отново. Въздушната ѝ фурия така и не се отзова.

– Пръстта – въздъхна Амара и затвори очи. – Земята се противопоставя на въздуха. Сирус не ме чува.

– Да – потвърди мислите ѝ Фиделиас. – Също както Етан и Вама не чуват мен.

Той протегна пръстите на краката си към пода на клетката, но не можа да я достигне. Ядосан, ритна един от металните пръти.

– В такъв случай ще трябва да измислим друг начин да се измъкнем.

Фиделиас притвори очи и въздъхна тежко.

– Изгубихме , Амара – каза тихо. – Шах и мат.

Думите се стовариха върху Амара като чукове. Хладни. Тежки. Недвусмислени. Тя преглътна и усети как очите ѝ се наливат, но замига и обзелият я гняв успя да прогони сълзите. Не. Тя е Курсор. Дори и ако трябва да умре, няма да достави удоволствието на враговете на Короната да видят сълзите ѝ. Връх­летяха я мисли за дома, за малкото ѝ жилище в столицата, за семейството ѝ, недалече от нея, в Парсия, на морето. Нови сълзи заплашиха с появата си.

Тя събра спомените си един по един и ги изтика навътре, в най-далечните, тъмни и тихи кътчета на съзнанието си. Всичко побра там. Мечтите си. Надеждите за бъдещето. Приятелите от Академията. Заключи ги и отново отвори очи, сухи, без сълзи.

– Какво искат от нас? – попита Амара.

– Не съм сигурен – поклати глава учителят ѝ. – Това не е много умен ход от тяхна страна. Дори и с тези предохранителни мерки, ако нещо се обърка, един Курсор лесно може да се измъкне, стига да е още жив.

Покривалото на входа се отметна и в шатрата влезе Одиана. Усмихваше се. Около полата ѝ се въртяха прашинки, осветени от нахлулия сноп светлина.

– Така, значи – каза тя. – В такъв случай просто ще трябва да се погрижим за това.

След нея влезе Алдрик и масивната му фигура за момент закри целия вход на шатрата. По петите му вървяха двама легионери. Той им посочи клетката и те тръгнаха към нея. Пъхнаха дръжките на копията си в две халки на пода ѝ, вдигнаха я и я понесоха навън.

Фиделиас погледна свъсено към Алдрик, прокара език по устните си и се обърна към Амара:

– Не оставяй гордостта да те надвие, момиче – каза ѝ, докато легионерите го изнасяха от шатрата. – Докато си още жива, нищо не е загубено.

В следващия момент се скри от погледа ѝ.

– Къде го отвеждате? – попита Амара.

Погледът ѝ запрескача от Одиана към Алдрик, докато се бореше да овладее треперещия си глас.

– Старецът не ни е нужен – отвърна Алдрик, извади меча си и излезе от шатрата.

Миг по-късно отвън се чу звук, който силно напомняше на този от забиващ се в пъпеш нож. Амара чу краткия сподавен вик на Фиделиас. Прозвуча така, сякаш той се бе опитал да го спре, да не позволи на гърлото си да го издаде, но се беше провалил. Последваха го глух удар и шумоленето на нещо тежко, което се блъсна в прътите на клетката.

– Заровете я – чу се гласът на Алдрик и в следващия миг той влезе в шатрата с изваден меч в ръка.

Острието лъщеше, покрито с алена кръв.

Амара не можеше да откъсне очи от нея, от кръвта на учителя си. Съзнанието ѝ отказваше да приеме гледката. Отказваше да приеме смъртта на Фиделиас. Планът ѝ трябваше да опази и двама им живи. Трябваше да ги вмъкне в лагера и да ги изведе невредими оттам. Не така трябваше да стане. В Академията никога не ставаше така.

Опита се да прогони сълзите. Да изтика лицето на Фиделиас в тъмния ъгъл на съзнанието си, да го заключи при останалите ѝ скъпи неща. Вместо това те вкупом изскочиха на свобода и донесоха със себе си сълзи. Амара вече не се смяташе за умна, нито за опасен противник, нито за добре подготвена. Усещаше се студена. И мръсна. Уморена. И много, много самотна.

Одиана ахна престорено и пристъпи към Амара. Клекна до нея, извади бяла кърпичка и започна да попива сълзите ѝ. Допирът на пръстите ѝ беше лек и внимателен.