Джим Бъчър - Фуриите на Калдерон

– Имаме работа – каза ѝ той, преди да влезе в шатрата и да спусне след себе си покривалото на входа.

Момичето полетя заедно с плетената кошница в ръцете ѝ и се стовари с тих стон на земята, в кълбо от кошница, поли и чорлави коси.

– Добре ли си? – попита Амара, докато клякаше до нея.

– А, добре съм – отвърна троснато момичето. Изправи се разтреперано и ритна с пръстите на крака си облак прахоляк към шатрата. – Копеле – промърмори. – Аз се опитвам да му изчистя, а той ме подмята като брашнен чувал. – Очите ѝ проб­леснаха и в тях се изписа непокорство. Обърна се към Амара: – Аз съм Одиана.

– Амара – отвърна Амара и усети как ъгълчетата на устните ѝ леко се повдигат. Огледа се, облиза устни и се замисли за момент. Трябваше да разгледа по-обстойно лагера. Да открие нещо, което да отнесе като доказателство. – Одиана, има ли къде човек да получи нещо за пиене тук? Пътувахме в продължение на часове, устата ми пресъхна.

Момичето преметна на една страна чорлавата си суха коса и изсумтя сърдито към шатрата.

– Какво ти се иска? Имаме евтина бира, но тя си е направо вода. Друго, което имаме, е вода. Но ако нито едно от двете не ти е по вкуса, мисля, че ще се намери малко вода.

– Избирам вода – каза Амара.

– Шегаджийка си – каза Одиана, после окачи дръжката на кошницата на сгъвката на лакътя си. – Насам.

Обърна се и като подтичваше енергично, тръгна към срещуположната порта на лагера. Амара я догони, като не спираше да шари с очи. Насреща им се зададе група от тичащи войници. Подметките им удряха ритмично земята и двете жени трябваше да отскочат назад между две шатри, за да им направят път.

– Войници – изсумтя Одиана. – Враните да ги накълват, до гуша ми е дошло от тях.

– Отдавна ли си тук? – попита Амара.

– Едва от началото на годината, но се носят слухове, че скоро тръгваме.

Сърцето на Амара подскочи.

– Накъде тръгвате?

Одиана я погледна развеселено.

– Не си била много сред войници, а? Няма никакво значение накъде тръгваш. Това – тя описа дъга с ръка към заобикалящите ги шатри – никога не се променя. Едно и също е, без значение дали си долу на брега на океана, или горе при Стената. Мъжете, и те са все едни и същи. Дори небето и земята не се променят кой знае колко, че да забележиш. Това е то.

– Но все пак. Ходиш на нови места. Виждаш нови неща.

– Виждам само нови петна по униформите – каза Одиана. Войниците отминаха и двете жени отново излязоха в просеката между шатрите. – Но това, което чух, е, че отиваме на север и може би малко на изток.

– Към Акватайн?

– Това ли има натам? – вдигна рамене Одиана. Продължи да върви и когато наближиха потока, отвори кошницата и затършува вътре. – Нà. Дръж това. – Тя тръсна няколко мръсни чинии в ръцете на Амара. – Така и така сме тук, можем да ги измием. Враните да ги изкълват, войниците са такива мърльовци. Поне легионерите държат чисто в шатрите.

Тя измъкна една рибена кост и я хвърли на едно минаващо наблизо куче. После извади огризка от ябълка и я хвърли в потока, но не преди да гризне предпазливо от нея и в следващата секунда да сбърчи недоволно нос. Следващият предмет, излязъл от кошницата, беше парче хартия, което Одиана дори не погледна, преди да захвърли настрана.

Амара се извърна и рязко стовари крак върху него, преди да го е отнесъл вятърът. Наведе се и го вдигна.

– Какво? – учуди се Одиана. – Това пък за какво ти е?

– Ами. Ъъ. – Амара вдигна хартията пред очите си. – След като ще чистиш, не мисля, че е добра идея просто да го хвърляш на земята.

– Щом не е в лагера, никой не го е грижа – отвърна Одиана. Килна глава на една страна и загледа учудено Амара, която разгъна парчето хартия и се вторачи в написаното. – Ти можеш да четеш?

– Малко – каза Амара разсеяно.

Започна да чете и ръцете ѝ се разтрепериха.

До командира на Втори легион

Вдигнете лагера и се отправете към мястото на срещата. Бъдете там не по-късно от десетата пълна луна и започнете подготовка за зимата. Поддържайте тренировки по време на похода и разпределете мъжете по обичайния начин.

Имаше още, но Амара го прескочи набързо, нямаше търпение да стигне до края на написаното.

Атикус Куентин, Върховен лорд на Атика

Гърлото на Амара се стегна и сърцето ѝ заблъска лудо в гърдите. Страховете ѝ се оправдаха. Предателство. Бунт. Война.

– Какво пише? – попита Одиана и тикна нова чиния в ръцете на Амара. – Нà, сложи ги в потока.

– Пише… – Амара се засуети с чиниите, докато вървеше към водата и се навеждаше, за да ги сложи вътре. – Ъъ, пише. Всъщност аз не мога много да чета.