Джим Бъчър - Фуриите на Калдерон

– Ще купувате ли, господарю?

Войникът го изгледа и каза:

– Не казах да приказваш, търговецо. Тръгвай с мен.

Фиделиас зяпна войника и преглътна мъчително, почти звучно.

– Дадено, дадено, господарю. Ще съм само на крачка-две зад вас. Хайде, старче.

Той хвана с трепереща ръка юздите на гарганта и го поведе напред.

Войникът изсумтя, обърна се и тръгна обратно по пътя. Изсвири пронизително и от сенките от двете страни на пътя, също толкова безшумно и ненадейно като него, изникнаха дузина въоръжени с лъкове мъже.

– Дръж хората тук, докато не се върна – каза гигантът. – Не пускайте никой да минава.

– Да, господине – отвърна един от хората.

Амара го огледа внимателно. Всичките мъже бяха облечени еднакво: черни туники и панталони и къси връхни дрехи в тъмнозелено и кафяво. Този, също както и гигантът, носеше златен пояс. Амара огледа внимателно останалите, никой друг не носеше пояс – само те двамата. Рицари? Възможно. Един от двамата имаше доста силни дървесни фурии, реши тя, няма как иначе да скрие толкова много хора и така добре.

„Враните да го изкълват – помисли си Амара. – Ами ако се окаже, че този легион разполага с цял контингент от рицари? И с толкова силни фурии ще са заплаха за всеки един град в Алера.“

Това можеше да означава само едно, този легион имаше силна подкрепа. Всеки, достигнал такава мощ в изкуството за призоваване на фурии, че да стане рицар, на практика можеше да предлага услугите си срещу каквато поиска цена. А купуването им не е по силите на всеки ядосан търговец, наумил си да иска от своя господар или Върховен лорд да свали от данъците му. Дори благородниците можеха да си позволят наемането едва на няколко рицари, за цял контингент и дума не можеше да става.

Амара потрепери при мисълта. Ако някой от Върховните лордове наистина е тръгнал да сваля Първия лорд, наближаваха тежки времена.

Тя погледна към Фиделиас и той ѝ отвърна с тревожен пог­лед. Стори ѝ се, че видя в очите му собствените си безпокойс­тво и страх. Искаше ѝ се да поговори с него, да го попита за мнението му, но не можеше да си позволи да излезе от ролята си. Затова стисна зъби, заби пръсти в седлото на гърба на гарганта и се опита да укроти нервите си, докато войникът ги водеше към лагера.

Тя не спираше да се оглежда, докато тежките стъпки на огромното животно я носеха напред. Пътят изкачи един нисък хълм, направи завой и излезе в началото на долина. Тогава пред очите ѝ се разкри лагерът на легиона.

„Велики фурии – помисли си тя. – Прилича на град.“

Погледът ѝ отчете всички подробности. Лагерът беше пос­троен, следвайки стандартната подредба на всеки легион: дървената палисада от колове и защитният ров оформяха огромен квадрат около шатрите на войниците и различните складове за продоволствие. Шатрите от бяло платно бяха подредени в идеално прави редици и бяха прекалено много, за да бъдат преброени набързо. Имаше две порти за влизане в лагера, една срещу друга. Палатките и навесите на цивилните, следващи легиона, бяха пръснати в пълен безпорядък около палисадата, приличаха на рояк мухи около заспал звяр.

Беше пълно с хора.

На една поляна встрани от лагера, командвани от ревящи с пълно гърло центуриони или ездачи с черни пояси, цели кохорти упражняваха придвижване в боен ред. По-встрани от тях, стрел­ци обсипваха със стрелите си далечни мишени, докато майстори в призоваването на фурии обучаваха нови попълнения в приложението им във военното дело. В лагера се забелязваха и жени – перяха дрехи в течащия наблизо поток, поправяха брони, поддържаха огньовете или просто се наслаждаваха на утрин­ното слънце. Амара забеляза, че няколко от жените също носеха черни пояси и яздеха по посока на тренировъчната поляна. Скитащите из лагера кучета вдигнаха малка врява с лая си, когато надушиха приближаващия от билото на хълма гаргант. В единия край, недалече от потока, се беше оформило нещо като малък пазар, където продавачите излагаха стоката си на скалъпени сергии или я подреждаха по опънати на тревата одеяла.

– Идвате точно между закуска и обяд – каза войникът. – Иначе можех да ви предложа нещо за ядене.

– Може да останем за обяд, господарю – каза Фиделиас.

– Може. – Войникът спря, вдигна поглед към Амара и я огледа мълчаливо и настоятелно. – Кажи ѝ да слиза. Ще извикам един-двама от конярите да се погрижат за добичето ти.

– Не – отвърна твърдо Фиделиас. – Стоката ми идва с мен.

– В лагера е пълно с коне – изръмжа войникът. – Ще полудеят, като надушат това животно. Това животно остава тук.