Джим Бъчър - Фурията на Академа

– И това е била цената, за която е говорил Килиан – прошепна Гай. – Момичето, което е било избрано за обучение, е било заменено от Рук, която чрез водно призоваване е променила външния си вид. Момичето сигурно е било убито няколко дни след това.

Исана поклати глава.

– Това е... Ваше Величество, вие знаете не по-зле от мен, че всеки, който е толкова силен в призоваването на вода, може да влияе на емоциите на околните.

– Съвсем не ѝ е било трудно да убеди всички около нея, че е просто безобидно младо момиче – промърмори Гай.

– Да. И ако някой убива твърде често, той със сигурност ще си изгуби ума.

– Най-вероятно – кимна Гай.

– И вие сте позволили да убият нещастното момиче, за да се сдобиете с известно преимущество? – попита Исана.

– Килиан никога не ми спомена подобно нещо – каза Гай. – Той е взел самостоятелно това решение.

Исана поклати отвратено глава.

– Няма значение. Това е чудовищно.

– Да – отвърна Гай без следа от срам в гласа. – Така е. Но Килиан е решил, че е необходимо.

Исана поклати глава.

– Тази убийца. Рук. Кога ще я задържите?

– Не можем – отвърна тихо Тави. – Поне не веднага. Точно сега Рук не знае, че сме наясно със самоличността ѝ. Можем да използваме това срещу нея и срещу Калар.

– Тя е убийца – рече тихо Исана. – И най-вероятно е луда. А вие ще я оставите на свобода?

– Ако Първият лорд я премахне – каза Тави, – ако я задържат или я изпратят в изгнание, Калар ще изпрати някой друг – и този път може да не успеем да го открием. Много по-опасно е да я задържим, отколкото да я оставим на свобода. Поне за момента.

– Чудовищно – повтори Исана.

Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя не си направи труда да ги изтрие.

Тави ги забеляза, изчерви се и наведе глава. После погледна Исана и каза:

– Надявам се, че не съм те разочаровал, лельо Исана.

Тя се усмихна леко.

– Надявам се, че аз не съм те разочаровала, Тави.

– Никога – отвърна тихо той. – Разбирам защо ти... – Той махна двусмислено с ръка. – Направила си го, за да защитиш хората, които обичаш.

– Да – отвърна тихо Исана. – Мисля, че не трябва да съм първата, която ще започне да хвърля камъни. – Тя се приближи до Тави, взе лицето му в шепите си, целуна го по челото и каза: – Обещай ми, че ще внимаваш.

– Обещавам – отвърна тихо той.

Тя го прегърна отново и двамата останаха притиснати един към друг. Гай се оттегли през един от страничните изходи, а Тави я изпрати до изхода, където я чакаше каретата на Акватайн. Исана вървеше, опирайки се на ръката му, и той ѝ помогна да се качи в каретата.

– Тави – каза тя, преди вратата да се затвори.

– Да, лельо Исана?

– Много те обичам.

Той се усмихна.

– И аз те обичам.

Тя кимна.

– И се гордея с теб. Никога не си мисли обратното. И се тревожа за теб. Това е всичко. А ти толкова си пораснал.

Той се ухили.

– На Първия лорд му излиза много скъпо да ме държи подръка – каза той.

Исана се засмя и той се наведе, за да я целуне отново по бузата. Тя разроши косата му и каза:

– Пиши ми по-често. Където и да се окажем, отношението ми към теб никога няма да се промени.

– Нито пък моето – увери я Тави. Той отстъпи назад и кимна на кочияша, който започна да прибира стълбичката и да затваря вратата. – Пиши ми колкото се може по-често. И се пази.

Тя кимна и му се усмихна, вратата се затвори и кочияшът седна на мястото си. Каретата бавно потегли. Исана се облегна назад и затвори очи. Тя се почувства ужасно самотна в каретата на Акватайн. Тя беше сама.

– Пази се – прошепна тя и затвори очи, запечатвайки в съзнанието си усмивката му. Ръката ѝ се вдигна към гърдите, напипвайки пръстена, който все още висеше на верижка на шията ѝ. – Пази се, сине мой.

Майлс се спусна по последните стъпала и прекоси помещението, което се намираше пред залата за медитиране на Първия лорд. По пода все още имаше следи от пожара, който бяха запалили Тави и Кайтай, но следите от кръвта във всякакви цветове бяха почистени. Вратата към стаята беше открехната, но Майлс се спря пред нея и тихо почука.

– Влизай, Майлс – разнесе се гласът на Гай.

Майлс бутна вратата и влезе. Гай седеше на стола пред бюрото си и със свити устни пишеше нещо на някакъв лист. После се подписа, спокойно го сгъна и го запечата с восък и личния си печат. – Какво те води тук?

– Обичайното – отговори Майлс. – Не намерихме нищо в подземията, извън странната пещера, където вордите си бяха направили гнездо. Никъде няма и следа от тях, но аз изпратих съобщения до легионите във всеки град да бъдат нащрек и веднага да ни съобщят, ако забележат нещо подозрително, което да подсказва присъствието на ворди.