Джим Бъчър - Фурията на Академа

Тави полежа малко, опитвайки се да си поеме дъх. Зъбите му все още тракаха, крайниците му бяха вкочанени и не можеше да говори.

– Враните да го изкълват! – изруга лениво Макс и се зае да разтрива крайниците на Тави. – За малко да измръзне!

Тави почувства, че вече може да движи ръцете и краката си, когато огнените иглички на болката започнаха да бодат кожата му. Веднага щом му се върна способността да говори, изрече задъхано:

– Макс, забрави за това. Отведи ме на закуска.

– Закуска? – попита Макс учудено. – Калдерон, ти се шегуваш.

– Искам прилична з-закуска, дори и след това да умра.

– О! Тогава всичко ще бъде наред – отбеляза Макс и се зае да помага на Тави да се изправи. – Между другото, благодаря, че му отвлече вниманието, за да го нацеля както трябва. Какво стана?

– Бррренсис – процеди Тави. – Отново.

Ерен кимна навъсено.

– Той пак се канеше да ме зарови до врата и Тави му хвърли шепа кал в лицето.

– Ха! – възкликна Макс. – Жалко, че не можах да го видя това.

Ерен прехапа устни, погледна по-едрото момче и каза:

– Ако не се беше скитал навън цяла нощ, можеше и да го видиш.

Едрият академ се изчерви. Тави си помисли, че Антилар Максим не може да се нарече красив по никакви стандарти, но чертите на лицето му бяха правилни и рязко очертани, придаваха излъчване на сила. Той имаше типичните за северните благороднически домове вълчи сиви очи, съчетани с мощно телосложение и небрежна котешка грациозност. Макар че гледаше да се бръсне старателно всеки ден, явно не бе успял да го направи тази сут­рин и тъмната набола брада му придаваше бандитски вид, което прекрасно се съчетаваше с изкривения му, два пъти чупен нос. Робата на Макс беше семпла и измачкана, възтясна на гърдите и около раменете. Шнурчето му, завързано на възли на местата, където се беше късало, съдържаше голям брой нанизани хаотично разноцветни мъниста.

– Много съжалявам – измънка Макс, докато придържаше залитащия Тави по пътя към столовата. – Просто така се случи. Има някои неща, които един мъж не може да пропуска.

– Антилар – изрече женски глас, нисък и гърлен, с атикански акцент.

Тави отвори очи и видя пленителна млада жена, чиято тъмна коса беше сплетена в дълга плитка, прехвърлена през лявото ѝ рамо. Тя беше изключително прелестна, а в тъмните ѝ очи се таеше чувственост, която вече отдавна беше покорила почти всички млади хора в Академията. Академската ѝ роба не можеше да скрие разкошните очертания на гърдите ѝ, а южната коприна, от която беше ушита, прилепваше към бедрата ѝ, докато тя крачеше из двора.

Макс се обърна към нея и се поклони галантно.

– Добро утро, Селин.

Селин се усмихна с изражение на лениво обещание и позволи на Макс да поеме ръката ѝ и да я целуне. Без да издърпва ръката си, тя въздъхна.

– О, Антилар! Знам, че ти харесва да биеш годеника ми до загуба на съзнанието, но ти си толкова... по-едър от него. Не ми се струва справедливо.

– Животът е несправедлив – изрече втори женски глас. Към тях се приближи друга красавица, абсолютно идентична със Селин, с изключение на плитката, която беше преметната през другото ѝ рамо. Тя сложи ръка на рамото на Макс, от другата му страна, и добави: – Сестра ми е такава романтичка!

– Лейди Селесте – промърмори Макс. – Аз само се опитах да го науча на маниери. Това е за негово добро.

Селесте възнагради Макс с лукав поглед и каза:

– Ти си отвратително жесток човек.

Макс издърпа ръката си и отговори с галантен поклон.

– Селесте – каза той. – Селин. Надявам се, че сте спали добре тази нощ. Почти изтървахте закуската.

Момичетата се усмихнаха по един и същ начин.

– Звяр – каза Селин.

– Мерзавец – добави сестра ѝ.

– Дами.

Макс им се поклони още веднъж и ги изгледа как се отдалечават, застанал до Тави и Ерен.

– П-повръща ми се от теб, Макс – каза Тави.

Ерен погледна озадачено през рамо към близначките, после към Макс. Примигна и попита:

– Ето къде си бил през цялата нощ. И с двете ?

– Та те имат едно и също жилище. Едва ли би било учтиво да ощастливя едната и да оставя другата самотна – изрече Макс благочестиво. – Направих това, което би сторил всеки кавалер.

Тави погледна през рамо, неспособен да откъсне очи от бавното полюшване на бедрата на отдалечаващите се момичета.

– Повръща ми се, Макс. Повръща ми се от теб.

– Винаги на твое разположение – засмя се Макс.

Тримата влязоха в столовата точно навреме, за да получат пос­ледните порции, подготвени за тази сутрин, но тъкмо когато си намериха места на една от кръглите маси, чуха усилващото се туптене на бягащи крака. Някаква девойка, не по-голяма от Тави, ниска, пълничка и съвсем обикновена на вид, се спря до масата им и нейните зелени и сини мъниста проблеснаха под слънчевите лъчи на фона на сивата ѝ роба. Тънката ѝ сиво-кафява коса се развяваше около главата ѝ на местата, където тънки кичурчета се бяха измъкнали от плитките ѝ.