Джим Бъчър - Фурията на Академа

– Няма време – изрече тя задъхано. – Оставете храната и елате с мен.

Тави вдигна поглед от чинията, в която имаше късове месо и пресен хляб, и изгледа навъсено момичето.

– Няма да повярваш през какво ми се наложи да мина, за да се сдобия с това, Гаел – каза той. – Няма да помръдна, преди да си изпразня чинията.

Гаел Патрония Сабиния бързо се огледа, после се наведе към масата и прошепна:

– Маестро Килиан казва, че годишният ни изпит започва.

– Сега ? – заекна Ерен.

Макс хвърли изпълнен с копнеж поглед надолу, към собствената си пълна чиния, и попита:

– Преди закуска?

Тави въздъхна и отблъсна стола си назад.

– Проклети врани и кървава мърша! – Той се изправи и потрепери, усещайки пулсиращата болка в крайниците си. – Добре, момчета, да вървим.

Тави влезе пръв в облицования със сив камък кабинет в едноетажната сграда, разположена в западната част от двора на Академията. Постройката беше квадратна, със страна двайсетина крачки, и около нея нямаше други здания. Кабинетът нямаше прозорци. Мъхът водеше безмълвна битка с бръшляна за превземането на стените и покрива. Единствената разлика между сградата и складовите постройки беше в табелката на вратата, където беше изписано четливо: МАЕСТРО КИЛИАН – ЛЕЧИТЕЛСТВО ЧРЕЗ ПРИЗОВАВАНЕ.

Няколко протрити, но достатъчно меки стари дивана бяха наредени около подиум пред голяма дъска. Тави влезе пръв, следван от останалите. Макс се вмъкна последен, затвори вратата и огледа стаята.

– Всички ли са готови? – попита той.

Тави запази мълчание, но Ерен и Гаел отговориха дружно, че са готови. Макс положи ръка върху вратата и затвори очи за миг.

– Добре – докладва той. – Чисто е.

Тави притисна длан към определено място на дъската и върху нея внезапно се появи пукнатина, права и отвесна. Той натисна дъската с рамо и с усилие отвори таен вход. Лъхна го студен въздух и той погледна към тясното каменно стълбище, което се виеше надолу, под земята.

Гаел му подаде лампа, останалите също си взеха по една. Пос­ле Тави започна да се спуска, а приятелите му го последваха.

– Казах ли ви? Намерих път до Крайречие през подземията – промърмори Макс.

Тави изсумтя. Звукът се отрази от каменните стени и се превърна в съскане.

– Право до винарните, а?

– Така става по-лесно измъкването оттам – каза Макс. – Иначе е толкова трудно, че не си струва усилията.

– Не се шегувай с такива неща, Макс – изрече Гаел приглушено. – Подземията се простират на цели мили и само великите фурии знаят на какво може да се натъкне човек там. Трябва да ходиш по пътищата, построени за нас.

Тави достигна до края на стълбището и свърна наляво, към широк коридор. Той започна да брои отворените врати от дясната страна.

– Не е чак толкова зле. Направих някои проучвания.

– Тави – каза Ерен ядосано, – точно по тази причина маестро Килиан те товари с толкова много допълнителна работа. За да те предпазва от забъркване в неприятности.

– Аз внимавам – усмихна се Тави.

Завиха в друг коридор, който се спускаше надолу.

– А ако сбъркаш? – попита Ерен. – Ако паднеш в някоя пукнатина? Или в стара шахта, пълна с вода? Или се натъкнеш на свирепа фурия?

– Всяко нещо крие рискове – сви рамене Тави.

Гаел повдигна едната си вежда и каза:

– Да, но не се чува често някой глупак да се е удавил, да е умрял от глад или да е паднал и да се е пребил в библиотеката или в пекарната.

Тави я възнагради с мрачен поглед, а междувременно групичката достигна до края на наклона, където коридорът се пресичаше с друг. Нещо проблесна в периферията на зрението на Тави и той се обърна надясно, вглеждайки се внимателно.

– Тави? – попита Макс. – Какво има?

– Не съм сигурен – отвърна Тави. – Стори ми се, че видях светлина там.

Гаел вече беше завила в срещуположната посока и Ерен я последва.

– Хайде – подкани ги момичето. – Знаете колко мрази да чака.

– И той знае колко обичаме да пропускаме закуската – промърмори Макс.

Тави се усмихна на думите му. Коридорът водеше към ръждясала двукрила врата. Тави я отвори и четиримата академи влязоха в класната стая.

Тя беше огромна, много по-голяма от столовата на Академията и таванът се губеше някъде нагоре в сенките. Две редици сиви каменни колони подкрепяха покрива, а поддържаните от фурии лампи, закрепени за тях, хвърляха в помещението пронизваща бяло-зелена светлина. В далечния край на залата бяха наслагани тръстикови рогозки, образуващи голям квадрат. До него имаше тежък бронзов мангал, чиито нажежени до червено въглени бяха единствен източник на топлина в помещението. Покрай едната редица колони беше очертана издължена площадка за трениране на бой с оръжия. Противоположният край на стаята беше изпълнен с навити въжета, дървени колове и съоръжения с различна височина – пътека с препятствия.