Освен това, ако разсечеше паяжината, капанът можеше да се развие. Арахна можеше да се измъкне, преди Анабет да я довърши.
Всички тези мисли долетяха твърде късно. Паяците се събраха в залата. Статуята на Атина заблестя по-силно. Паяците видимо не искаха да я приближат, но постепенно събраха смелост и запълзяха напред. Майка им викаше за помощ. Накрая щяха да покрият всичко, включително Анабет.
— Арахна, спри! — извика тя. — Или ще…
Арахна успя някак си да се завърти в нейна посока и насочи търбуха си към гласа й. Една паяжина я удари в гърдите като ръкавица на боксьор.
Анабет падна, а в крака й пламна болка. Тя бясно замахна с ножа си, докато Арахна я дърпаше към себе си. Успя да среже нишката и да изпълзи настрана, но малките паяци приближаваха. Разбра, че усилията й си били напразни. Нямаше да се измъкне оттук жива. Децата на Арахна щяха да я убият в краката на майка й.
— Пърси — помисли си тя, — съжалявам.
Точно тогава залата се разтърси и таванът на пещерата експлодира.
В мрака нахлу ярка светлина.
Анабет бе виждала много странни неща, но не и дъжд от леки коли. Когато таванът на пещерата се срути, слънчевата светлина я заслепи. Тя видя как Арго II надвисва над нея. Приятелите й явно бяха използвали балистите, за да си прибият път право през земята.
Парчета асфалт с големината на гаражни врати западаха надолу заедно с шест или седем италиански автомобила. Един от тях за малко да смачка Атина Партенос, но бляскавата аура на статуята я защити като силово поле и колата се отблъсна. Право към Анабет, за съжаление.
Тя отскочи на една страна и кракът й се изкриви. Заля я вълна от агония и тя едва не припадна. Въпреки това успя да падне по гръб и да види как един яркочервен „Фиат 500“ се пльосва право върху копринения капан на Арахна, пробива пода на пещерата и изчезва заедно с гигантския китайски капан.
Докато падаше, Арахна запищя като влак, наближаващ катастрофа, но воят й бързо заглъхна. Навсякъде около Анабет падаха парчета асфалт, пробиващи нови и нови дупки в пода.
Статуята на Атина остана незасегната, макар мраморът под пиедестала да се бе превърнал в калейдоскоп от пукнатини. Анабет бе покрита с паяжини. Тя премахна нишките, напомнящи конци на марионетка, и с учудване разбра, че нищо не я е ударило. Искаше й се да вярва, че това е заради магията на статуята, но подозираше, че става дума за чист късмет.
Армията от паяци изчезна. Или се бяха скрили обратно в мрака, или бяха паднали в бездната. Когато дневната светлина освети пещерата, гоблените на Арахна станаха на прах. За Анабет това бе особено болезнено. Най-мъчно й стана за гоблена, на който бе изтъкана с Пърси.
Нищо от това обаче нямаше значение, когато чу гласа му.
— Анабет!
— Тук съм! — изхлипа тя.
Ужасът сякаш я напусна с този вик. Когато Арго II се спусна, тя видя Пърси облегнат на релинга. Усмивката му бе по-красива и от най-добре изтъкания гоблен на света.
Стаята продължи да се тресе, но Анабет успя да се изправи. Подът под краката й изглеждаше стабилен. Раницата й липсваше заедно с лаптопа на Дедал. Бронзовия кинжал, който бе носила от седемгодишна възраст, също го нямаше. Вероятно бе паднал в пропастта. Но на Анабет не й пукаше. Беше жива.
Приближи до зейналата при удара на фиата пропаст. Неравните каменни стени се спускаха в тъмнината, докъдето поглед стигаше. Тук-там имаше малки неравности и издатини, но Анабет не видя нищо върху тях, освен нишки паяжина, увиснали като коледни гирлянди. Запита се дали Арахна е казала истината за пропастта. Наистина ли пропадаше чак до Тартара? Опита се да се успокои с тази идея, но това я натъжи. Арахна наистина бе създала някои красиви неща. Вече бе страдала хилядолетия наред. Сега и последните й гоблени се бяха разпаднали. След всичко това падането в Тартара звучеше като прекалено сурова съдба.
Анабет смътно осъзна, че Арго II е застанал на около 12 метра от пода. От него се спусна въжена стълба, но Анабет остана замаяна и загледана в тъмното.
И тогава до нея се появи Пърси, който я хвана за ръката. Той нежно я отдръпна от бездната и я прегърна. Тя зарови лице в гърдите му и избухна в плач.
— Всичко е наред — каза той, — вече сме заедно.
Не каза: „Ти си добре!“ или „Живи сме!“. След всичко, което бяха преживели през последната година, най-важно бе да останат заедно. Заради тези думи го обикна дори по-силно.
Приятелите им се събраха около тях. Там бе и Нико ди Анджело, но мислите на Анабет бяха твърде объркани и това не й се стори изненадващо. Изглеждаше редно той да е с тях.
Читать дальше