Лийси Харисън - Има ли вълк, има и начин

— Това не е вярно. Има много нормита, които ни подкрепят — каза Джаксън, явно мислейки за Мелъди.

— Ами баскетболът? — попита Клео. — Треньорът ще изрита от отбора Дюс, ако пропусне… — Тя заплака. — Ами аз ?

— Благодарение на умната ти постъпка ние оставаме тук — заяви Рам, макар че не за това говореше Клео.

Корал размаха черния плик във въздуха:

— Блу се връща при родителите си в Белс Бийч.

При тези думи морското създание захлипа със солени хлипове. Сухите люспи на бузите й лъщяха под сълзите. Леля Корал я засипа с обещания, че всеки ден ще кара сърф, а привечер ще плува край Големия бариерен риф. Това даде на Блу временна утеха, но мисълта, че ще се раздели с приятелите си и ще пропусне рождения ден на Клаудин, отново я натъжи.

— Ще ти пратим видео от рождения ден — опита да я ободри Джаксън.

— Моля? — обади се майка му. — Ние също заминаваме.

— Какво ? Не мога да замина. Какво ще стане с училището? С уроците ми по рисуване? С Мелъди ?

— Джаксън, Мелъди е мило момиче, но точно сега е последната ми грижа.

Навсякъде около Франки избухваха кавги. Родители и деца спореха за бъдещето, а чичо Влад измъкваше насила телефоните от ръцете им.

Единствено Лала все още се взираше в екрана на телевизора.

— Значи ли това, че идвам при теб на яхтата, татко? — гласът й бе пълен с надежда.

— Ла, от тази лодка ръководя цяла международна империя. Това не е пътешествие с Disney Cruise — обясни господин Д. с тон, по който личеше, че бе казвал това и преди.

Лала сведе поглед към лилавите връзки на кубинките си. След миг вдигна овлажнелите си очи:

— Значи оставам тук? С чичо Влад?

Господин Д. поклати отрицателно глава.

— Защо не? — Тя зарови ръце в елека на приятеля си. — Аз не съм като теб. Образът ми не излиза на камерата. Никой не е виждал лицето ми.

— Но всички знаят къде живееш.

— Ама…

— В Трансилвания ще ти хареса — настоя той.

— Не. — Лала се отдръпна от екрана. — Само не при мрачните старчоци, моля те !

— Спри да ги наричаш така! Там ще си на сигурно. Ако имаш късмет, баба ти и дядо ти могат да ти дадат един-два урока за това как се носи отговорност.

Влад завъртя очи лично засегнат.

— Те пият месни шейкове и по цял ден не си показват носа навън!

— Е, малко са старомодни наистина — призна господин Д.

— Татко, когато казах на дядо, че искам да стана ветеринарка, той отвърна, че аз вече съм, защото не ям месо. Той дори не знае каква е разликата между ветеринарка и вегетарианка!

— Мен са успели добре да възпитат, нали?

Лала замълча.

— При баба и дядо е най-добре — увещаваше я господин Д.

Блу се засмя.

— Дядо ти просто се шегува с теб. Дай им шанс.

— Но, татко…

Сервитьорката се появи отново на екрана с една цвъртяща пържола върху сребърен поднос.

— Боя се, че имам и друга среща — обяви той. — Мади, телефоните.

Чичо Влад изсипа черния чувал на земята. Елегантно облечената майка на Дюс пристъпи напред.

— Затворете очи — извика тя и хвана черните си очила.

Всички затвориха очи и тя повдигна очилата. Хладен повей премина през стаята. Когато скри очите си отново зад черните стъкла, в стаята пак стана топло.

— Готово — обяви тя.

Пред тях стоеше каменна статуя от изхвърлените телефони, портмонета и лични карти — поредната непонятна художествена творба, която задръстваше подземното им скривалище. Най-новият символ на тяхната нестихваща борба.

— Пожелавам успех на всички ви — чу се гласът на господин Д. сред хлипанията. — И помнете: крийте се, но с гордо вдигната глава.

— С гордо вдигната глава! — повториха тихо всички. Всички, освен семейство Щайн.

Екранът угасна и мониторът започна да се издига към тавана.

От противоположния край на стаята, където продължаваше да утешава Блу, леля Корал изстреля цял откос от ненавистни погледи към Щайнови.

— По-добре да тръгваме. — Виктор обгърна с бащино крило раменете на дъщеря си.

На Франки не й се вярваше, че родителите й наистина възнамеряваха да останат в Салем.

— Значи така? Връщаме се обратно на „Радклиф“?

Вивека коленичи и взе ръката на дъщеря си в своята.

— Точно така. — Във виолетовите й очи се четеше увереност. — Векове наред вървим по все същия отъпкан път и той доникъде не ни е отвел. Време е да тръгнем по твоя.

— По моя ? — Франки заискри и отдръпна ръка. Мечтите й да бъде водач на победна революция й даваха крила. Но, произнесени на глас, думите тежаха непосилно на плещите й от отговорността и възможните последици. И след многото неуспешни опити в борбата за свобода тя се съмняваше в способността си да носи сама това бреме. — Аз нямам готов план или нещо друго такова.