Лийси Харисън: Има ли вълк, има и начин

— Добре. — Виктор се подсмихна, очевидно мислейки за богатата й биография. — Най-важното сега е да не напускаме Салем и да се погрижим за сигурността си. Целта ни е да продължим да живеем живота си както обикновено. Това е. Нищо друго. Поне засега. Никакви заговори, никакви планове, никакви схеми. Не и преди да сме наясно с кого и какво си имаме работа. Разбра ли ме?

— Разбрах — съгласи се Франки, макар да не бе съгласна. Поне не съвсем. Но скоро щеше да се съгласи. Веднъж да дойдеше понеделник и да откриеше Брет в училището, щеше да поиска, не — да настоява — той да обясни участието си в цялата бъркотия. Тогава, след като подобаващо се разправеше с него, щеше да приеме правилата на баща си.

Сред сълзливи сбогувания и няколко жадни за мъст погледа Виктор поведе семейството си към старата дървена врата. По пътя Франки и Вивека спираха, за да прегърнат приятелите си и да им пожелаят успех.

— Наистина ли ще останете? — попита госпожа Джей и потупа със свита на топка кърпичка крайчеца на окото си под дебелите черни очила.

— Да — отвърна Вивека и се усмихна широко на Франки, която също й се усмихна.

— Така искам и ние с Джаксън да можем да останем, но…

— Моите уважения, Вив — прекъсна я госпожа Горгон, — но наистина ли вярваш, че оставането ви тук е в интерес на дъщеря ви?

— Напълно — отвърна Вивека, а сигурността й се отрази в очилата на Мади.

— Идеята беше моя — побърза да защити майка си Франки.

— През последните няколко месеца научихме много от нея. — Сияеща, Вивека погледна дъщеря си.

— Децата ни са умни, спор няма. — Мади взе в ръце жълто-зеления си шал за глава. — Но в подобни ситуации мисля, че е по-разумно да оставим уроците в ръцете на възрастните.

— Ние й даваме уроци за живота — отвърна Вивека и като се обърна към Франки, добави: — а тя ни учи как да живеем.

— Ами тогава — с язвителна усмивка каза Мади, — да се надяваме, че тя знае какво прави.

Госпожа Джей подсмръкна.

— Грижете се добре за себе си. В случай, че се завърнем, искаме да ви заварим цели.

„В случай, че се завърнем?“ За миг дори мисълта, че тези хора може и да си отиваха завинаги, не бе минала през ума й. Франки бе изцяло погълната от своето страдание. Изцяло заета с въпроса как ще се срещне с Брет. Изцяло съсредоточена върху наелектризиращото решение на родителите й да останат в Салем.

Засрамена от своето нехайство, тя настрои мислите си на честотите на стаята.

Тъгата се стелеше наоколо — сива и потискаща като мъглата в Салем.

Родителите се бяха събрали на малки групи и обсъждаха с приглушени гласове неясните си планове. Приведен напред, Джаксън седеше в едно кресло, сякаш се мъчеше да не повърне. Лала и Блу се смееха през сълзи, докато записваха една на друга видеосъобщения на телефоните си. Обвитите в златен сатен ръце на Клео прегръщаха Дюс. Мокрите й изкуствени мигли висяха от очите й като клони, уловени в капана на някой водопад. Ако солта от сълзите можеше да се вкаменява, то тя щеше да се провеси от клепачите й под формата на сталактити. Възможно ли бе това да е последната им среща?

Франки не можеше да си представи училището без своите приятели. Не можеше и да си ги представи един без друг. Бе решена повече отвсякога да сложи всичко в ред. Да стане обединител, а не разединител. Да осмисли живота си и да заслужи прозвището „съвършената принцеса на татко“. Дължеше това на приятелите си, на родителите си, на бъдещето си.

И тя като Мартин Лутър Кинг-син 11 11 Американски общественик, един от водачите на Афроамериканското движение за граждански права — Б.пр. мечтаеше да живее в страна, където хората не биват преценявани според цвета на кожата си, а според характера си. И колкото по-скоро реализираше тази мечта, толкова по-скоро щеше да се захване с тази на Кейти Пери да изживее наяве тийнейджърската мечта.

Външната врата на семейство Карвър се отвори с оглушителна трескавост. Мелъди надигна пулсиращата си глава от кухненската маса и се приготви да чуе затръшването, което така и не последва.

— Ехо? — извика Кандис, по-голямата й сестра, и изплю по Мелъди черупката на един шамфъстък.

Никой не отговори.

Момичетата си размениха уплашени погледи, сякаш се питаха: „Идват да ни арестуват ли? Ще ни отведат на разпит заради участието ни в «Чудовището на нашата улица»? Или ще ни отвлекат и ще ни измъчват, докато не издадем къде се укриват РАД?“.

Уви, не знаеха отговора.