Лийси Харисън - Има ли вълк, има и начин

— Това е силата на ГАЩИ! — извика Кандис и размаха юмрук във въздуха.

— Какви ГАЩИ? — попита Глори, надвиквайки алармата на микровълновата печка.

— Група за атака на щатните идиоти — обясни Кандис. — Мели, получава се. Нормитата искат да бъдат като РАД! Посланието ни е стигнало до тях! — Тя започна да пише съобщение на Били. — Е, това как ще лепне на документите ми за кандидатстване в колежа!

— Точно така! Казват се РАД! — обади се Бо, докато махаше с ръка над димящата кесадия. — И доколкото разбирам, някои от тях живеят на нашата улица! — Той отпи от виното, което Глори му сипа. — Доктор Крамър умира да види някое от тях, затова го поканих със семейството му на вечеря в неделя. Имат две деца на вашата възраст, така че…

— Какво? Ще започнеш страничен бизнес, така ли? — сопна му се Мелъди. — Елате да видите изродите от „Радклиф Уей“! Цената на вечерята е включена във входната такса! Предлагаме и безплатни мрежи за улов до изчерпване на количествата.

— Какво ти става? — попита я той.

— Толкова е начумерена — обясни Кандис. — Но тя е права, татко. Това не са животните от цирка.

Мелъди кимна.

— Аз не съм казал, че са…

— Между другото, децата на Крамър какви са — момчета или момичета?

— Момичета.

— Кандис се изпарява.

— Невъзможно — натърти Бо. — Присъствието е задължително.

— Бо, на следващата сутрин заминаваме на почивка. — Глори допълни чашата му. — Защо точно тази вечер си ги поканил?

— Само тогава са свободни.

— Жалка работа — измърмори Мелъди под нос. Наистина ли родителите и се държаха така лекомислено пред лицето на нещо толкова сериозно? Трябваше ли лошите новини и тях да застигнат, за да се заинтересуват? Не им ли стигаше, че това се случва на съседите?

— Но ние ще сме заети с багажа и…

— Не се тревожи. — Бо вдигна чашата за столчето. — Ще взема храна за вкъщи от ресторант „Убежището“, ти ще го сложиш в йенската тава и те ще си помислят, че ти си го приготвила.

Глори се усмихна:

— Ето затова се омъжих за теб.

„Вие чувате ли се?, канеше се да извика Мелъди, когато телефонът й започна да звъни. Джаксън!“

Докато бързаше да отговори, тя се запита доколко щеше да приеме присърце каузата на РАД, ако приятелят й не бе една от жертвите. Ами Кандис? Единственият й мотив не бе ли само мисълта колко добре щеше да стои на документите за колежа титлата „Лидер на ГАЩИ“? Мелъди отпъди мислите от главата си. Искаше й се да вярва, че тя ще бъде по-добра от родителите си. Много по-добра.

Макар обаждането да бе от блокиран номер, тя вдигна телефона:

— Ало?

От другия край на линията се чу шепот.

— Мелъди, Сидни Джекил е, т.е. госпожа Джей. Учителката по биология. Майката на Джаксън.

Устата на Мелъди пресъхна.

— Той добре ли е?

— Добре е — въздъхна госпожа Джей. — Просто отказва да замине, без да се е сбогувал.

— Да замине? Къде? — Мелъди усети как стаята се завърта като циклон.

— Кой е? — прошепна Глори.

Мелъди махна с ръка и побърза да се уедини във всекидневната.

— Можеш ли да дойдеш в кафене „Кристълс“ срещу летището след четирийсет минути?

— Аха — едва успя да каже тя.

— Добре. До скоро. И внимавай да не те проследят.

От другата страна затвориха.

Мелъди погледна за последен път страничното огледало — зад тях нямаше никой, освен тъмнината и уличните лампи.

— Това е мястото — прошепна тя, когато забеляза трите светещи букви на кафенето. — Завий наляво на „каф“.

— Ха! — каза Кандис, гледайки към окаяния надпис. — Мислиш ли, че Франки може да оправи светлините само с едно докосване?

Мелъди не знаеше. А и не беше в настроение да гадае.

Кандис включи мигача.

— Да го направим! — Тя завъртя рязко волана и със свистящи гуми беемвето влезе в паркинга на кафене „Кристълс“. Паркира до един джип с прозорец от картон и тиксо.

Мелъди потъна навътре в седалката.

— Поне изключи фаровете.

— Виж, наистина трябва да се отпуснеш — тросна й се Кандис, уморена от несекващата параноя на сестра си.

— Кажи това на дрехите си.

Кандис погледна надолу и се засмя. Беше облякла камуфлажния елек на Глори за наблюдение на птици и шапката с козирка, на врата й висеше бинокъл, а от един от джобовете й се подаваше свирка. Трудно бе човек да я вземе на сериозно. Но сестра й имаше право. Мелъди трябваше да се отпусне. Особено по отношение на преследването.

— Не виждам колата им. Мислиш ли, че сме ги изпуснали? Или може би… — Мелъди не можа да довърши. Едно беше Джаксън да е отпътувал вече, друго — да е бил заловен.