Лийси Харисън: Има ли вълк, има и начин

— Тази вечер — прошепна той. — Лондон. С частен самолет. Не знам за колко време. — Той замълча. — Това е ужасно.

Сълзите потекоха. Горещи и бързи, те се плъзгаха по бузите на Мелъди и падаха от брадичката й.

Тя се отдръпна и погледна Джаксън в очите.

— Не можеш ли да кажеш на майка си, че искаш да останеш? Можеш да ходиш дегизиран така. Ще се преместиш в ново училище. Никой никога няма да разбере.

— Опитах. Най-малко сто пъти. Тя ми каза повече да не повдигам въпроса. Обещах да не го правя, ако ми даде дума да те доведе тук.

— Опитай пак тогава — настояваше Мелъди, като се питаше това ли бе имала наум Кандис с думите „бих го накарала да остане“.

— Добре — съгласи се той изненадващо лесно. Вдигна очи да срещне нейните. — При едно условие: Трябва да присъстваш на разговора ми с нея.

— Защо?

Джаксън се усмихна слабо.

— Ако и тя среща толкова трудности като мен да ти каже „не“, тогава считай полета за отменен.

Яхнала вятъра на надеждата, Мелъди се приведе да го целуне.

— Какъв отменен полет?

Тя бързо се отдръпна.

Госпожа Джей се бе надвесила над тях, а лъскавата й черна коса се поклащаше пред лицето й. Червилото в матиран червен цвят, нейна запазена марка, бе току-що нанесено.

— Никакъв — увери я Джаксън. — Всичко остава по план.

— Добре. — Тя се плъзна на празното място и погледна дървената купа със салата „Айсберг“, сякаш бе някаква обида. — Знам, че ти обещах да останете насаме, но още една минута в тоалетната и щях да пипна хантавирус 14 14 Вирус, който се разпространява от гризачи; самите те са само преносители на заразата. — Б.пр. .

Мелъди се усмихна, сякаш разбираше за какво говори. Често се улавяше да постъпва така в присъствието на майката на своя приятел, която освен майка бе още и учителка по биология, и интелектуалка.

— Хайде, питай я — прошепна Джаксън и я сръчка с лакът.

— Ти я питай — прошепна Мелъди.

— Какво да ме пита? — Госпожа Джей даде знак на сервитьорката да донесе сметката. — По-добре да няма нищо общо с оставането, защото…

— Не може да заминете — изтърси Мелъди.

Госпожа Джей премигна, сякаш бе истински заинтригувана от онова, което Мелъди имаше да й каже.

— Обясни ми.

— Ами, мислех, че… — Мелъди заекна точно като в училище, когато й задаваха въпрос, на който не знаеше отговора. Но този отговор тя знаеше. Не друго, а готовността на госпожа Джей да я изслуша я бе сварила неподготвена.

— Вие сте учител… — започна тя, като реши, че е най-добре прошението й да не се фокусира върху двете разбити тийнейджърски сърца. Жената беше учен. Опираше се на здравия разум. Следователно щеше да очаква разумен аргумент. — А също и модел за подражание. Не само за РАД, но и за нормитата.

Госпожа Джей се съгласи с кимане. Мелъди усети Джаксън да се усмихва до нея.

— Ако заминете, посланието, което предавате, е следното: стане ли напечена обстановката, печените си тръгват, и…

Сервитьорката остави сметката на масата, но погледът на госпожа Джей не се отместваше от Мелъди.

— Ами сигурността на сина ми?

— Мамо, мога да…

Мелъди го стисна за крака да замълчи.

— Дръжте Джаксън дегизиран така. Преместете го в ново училище. Крийте се с гордо вдигната глава. Нали това е мотото ви? Но трябва да останете в „Мърстон Хай“ и да защитавате онези РАД, които остават. — Мелъди се наведе през масата и прошепна в ухото й: — И покажете на Джаксън, че майка му не се страхува да се бори.

Госпожа Джей свали очилата си ала Уди Алън и потърка очи.

Джаксън и Мелъди стиснаха ръце под масата и с всяка секунда ги стискаха все по-силно.

Госпожа Джей сложи очилата и се обърна към сина си.

— Ще трябва да започнеш да се криеш.

— Добре.

— Което означава, че никой, повтарям никой … — Тя млъкна, за да погледне Мелъди. — Никой не бива да узнава къде си.

— Добре — едновременно казаха те. Поне щяха да бъдат в една времева зона.

Госпожа Джей тръшна на масата черна кредитна карта American Express, издадена на името на някоя си Ребека Роуз, обели защитното покритие на един нов iPhone и започна да пише съобщение.

Джаксън отдръпна ръката си.

— Какво правиш?

— Пиша на екипажа на самолета за вегетарианското ми меню.

Сърцето на Мелъди потъна.

— Но аз мислех…

Госпожа Джей сложи телефона на хартиената подложка и ги погледна в очите.

— Какво мислеше? Че ще оставя отличната лазаня с тофу да иде на вятъра?

— А? — попита Мелъди.

— Казах им да я опаковат за вкъщи. Трябва да свърнем до пистата, за да я взема. — Тя бутна салатата настрана. — Умирам от глад. А нощта ще е дълга.