Стивен Кинг: Ако има кръв

Родното ми градче си беше на практика село с около шестстотин жители (и продължава да е, макар аз да се преместих), но имахме интернет също като в големите градове и с баща ми започнахме да получаваме все по-малко писма по пощата. Обикновено господин Недо ни носеше седмичния брой на „Таймс“, листовки, адресирани до „Живущите“ или „Скъпите ни съседи“ и месечните сметки. Но от 2004-та, годината, в която навърших девет и започнах да работя за господин Хариган горе на хълма, всяка година можех да разчитам на поне четири писма, адресирани на ръка лично до мен. Получавах картичка за Свети Валентин през февруари, картичка за рождения ми ден през септември, картичка за Деня на благодарността през ноември и коледна картичка малко преди или малко след празника. Във всяка картичка имаше пъхнат лотариен билет от един долар за Щатската лотария на Мейн, а текстът винаги беше един и същ: С най-добри пожелания от господин Хариган . Кратко и официално.

И реакцията на баща ми винаги беше една и съща: смях и добродушно, но пренебрежително изсумтяване.

— Той е скъперник — каза татко един ден. Тогава май бях на единайсет, две години след като картичките започнаха да пристигат. — Плаща ти мизерна надница и ти дава мизерен бонус — билетчета за триене от магазина на Хауи.

Аз му напомних, че обикновено поне един от билетите печели по долар-два. В тези случаи татко взимаше печалбата вместо мен от магазина на Хауи, защото непълнолетни нямаха право да играят лотария, дори билетите да им бяха подарък. Веднъж, когато ударих печалба от пет долара, помолих татко да ми купи с тях още билети. Той отказа с думите, че ако насърчи увлечението ми по хазарта, майка ми ще се обърне в гроба.

— Достатъчно е, че Хариган те насърчава. Освен това трябва да ти плаща по седем долара на час. Дори осем. Бог знае, че може да си го позволи. Пет долара на час може и да е законосъобразна надница, тъй като си още дете, но някои биха казали, че е експлоатация на детския труд.

— Приятно ми е да работя за него — казах аз. — Харесвам го, татко.

— Разбирам, а и това, че му четеш и му плевиш градината, не те прави съвременен Оливър Туист, но все пак Хариган е скъперник. Изненадвам се, че е готов да се охарчи за пощенски марки, за да ти праща картички, след като разстоянието от неговата пощенска кутия до нашата е има-няма четиристотин метра.

Докато водехме този разговор, седяхме на предната веранда и пиехме спрайт в стъклени чаши, а татко посочи с палец пътя (черен, както повечето пътища в Харлоу) към къщата на господин Хариган. Тя по-скоро беше имение със закрит басейн, зимна градина, стъклен асансьор, в който обожавах да се возя, и оранжерия в задния двор на мястото, където някога имало обор за крави (преди аз да се родя, но татко го помнеше добре).

— Знаеш колко тежък артрит има — казах аз. — Понякога вече се подпира на два бастуна вместо на един. Разходка до тук направо би го убила.

— Тогава може просто да ти дава проклетите картички — каза татко, но не хапливо, а по-скоро шеговито. Двамата с господин Хариган се разбираха добре. Татко се разбираше с всички в Харлоу. Предполагам затова беше добър търговец. — Бездруго прекарваш достатъчно време там горе.

— Няма да е същото — възразих аз.

— Нима? Защо?

Не можех да обясня. Разполагах с богат речников запас, благодарение на любовта ми към книгите, но нямах голям житейски опит. Знаех само, че ми е приятно да получавам картичките, очаквах ги с нетърпение, както и лотарийните билети, които винаги изтривах с късметлийската си момента, харесваше ми и надписът със старомодния му почерк: С най-добри пожелания от господин Хариган . Сега като се замисля, ми хрумва думата „тържествено“. Също както господин Хариган винаги си слагаше някоя от тънките черни вратовръзки, когато ме караше с колата до града, макар обикновено той да оставаше зад волана на практичния си форд да чете „Файнаншъл Таймс“, докато аз влизах в супермаркета, за да купя продуктите от списъка му за пазаруване. В него винаги фигурираха полуготови кюфтета и дузина яйца. Господин Хариган понякога изказваше мнението, че след като един мъж достигне определена възраст, може да се изхранва само с кюфтета и яйца. Когато го попитах коя е тази възраст, той отговори „шейсет и осем“.

— Когато един мъж стане на шейсет и осем, вече не се нуждае от витамини.