Стивен Кинг - Ако има кръв

Когато седнах обратно на скамейката, татко ме потупа по рамото и ми прошепна на ухо: „Не знам как не ти се оплете езикът!“. Наложи се да закрия уста с длан, за да скрия усмивката си.

На другия ден, докато миехме чиниите от вечеря (татко ги миеше, аз ги бършех и ги прибирах), фордът на господин Хариган спря пред къщи. Бастунът му изтропа нагоре по стъпалата и татко отвори вратата миг преди той да почука. Господин Хариган отказа поканата да влезе в хола и седна на кухненската маса като у дома си. Прие спрайта, който татко му предложи, но отказа чашата.

— Пия направо от бутилката, както правеше баща ми — каза той.

Мина веднага на въпроса, като истински бизнесмен. Каза, че ако баща ми позволи, би искал да ме наеме да му чета по два или три часа седмично. В замяна ще ми плаща по пет долара на час. Можел да ми предложи още три часа работа на седмица, ако плевя градината и изпълнявам някои други задачи като да чистя снега от стълбите през зимата и да бърша праха целогодишно.

Двайсет и пет, може би дори трийсет долара на седмица, половината от които само за четене, което бих правил и безплатно! Не можех да повярвам. В съзнанието ми веднага нахлуха мисли как ще спестя за скутер, въпреки че нямаше да имам право да карам такъв още седем години.

Твърде хубаво беше, за да е истина, и се страхувах, че татко ще откаже, но той се съгласи.

— Само не го карайте да чете прекалено скандални текстове — каза той. — Никакви политически работи и прекалено насилие. Чете като възрастен, но е само на девет, а и тях навърши съвсем наскоро.

Господин Хариган му даде дума, отпи от спрайта и млясна със сбръчкани устни.

— Чете много добре, но това не е главната причина да го наема. Не си мънка под носа дори когато не разбира. Намирам това за забележително. Не удивително, но забележително.

Остави шишето, приведе се напред и ме прикова с проницателния си поглед. Често виждах хумор в тези очи, но в много редки случаи зървах топлота, а онази вечер през 2004-та не правеше изключение.

— Относно четенето в църквата вчера, Крейг. Знаеш ли какво означава „дъщерите на необрязаните“?

— Не съвсем — отвърнах аз.

— Така си и мислех, но въпреки това изрече думите с подобаващ гняв и вопъл. Между другото, знаеш ли какво е „вопъл“?

— Нещо като плач. Той кимна.

— Но не прекали. Не преигра. Това беше чудесно. Четецът предава, а не създава. Отец Муни помага ли ти с произнасянето на думите?

— Да, господине, понякога.

Господин Хариган отпи глътка спрайт, стана и се подпря на бастуна.

— Кажи му, че се произнася „Аскалон“ със „с“, а не със „з“ като задник. Досмеша ме, а нямам много развито чувство за хумор. Искаш ли да направим проба в сряда в три? Учебните занятия са приключили по това време, нали?

Часовете в основното училище на Харлоу свършваха в два и половина.

— Да, господине. В три часа мога.

— Да речем до четири. Или е прекалено късно?

— Става — каза татко. Изглеждаше зашеметен от цялата тази работа. — Храним се чак в шест. Обичам да гледам местните новини по време на вечеря.

— Не смущават ли храносмилането ви?

Татко се разсмя, макар че според мен господин Хариган не се шегуваше.

— Понякога. Не съм почитател на господин Буш.

— Пада си малко глупак — съгласи се господин Хариган, — но поне се е обкръжил с хора, които си разбират от работата. В сряда в три, Крейг, и бъди точен. Не понасям закъсненията.

— И без неприлични текстове — каза татко. — Ще има достатъчно време за тях, когато порасне.

Господин Хариган обеща, но предполагам, че мъжете, които разбират от бизнес, знаят и че обещанията лесно се нарушават, защото не ти струва нищо да ги дадеш. Нямаше нищо неприлично в „Сърцето на мрака“ — първата книга, която му прочетох. След като приключихме с нея, господин Хариган ме попита дали съм я разбрал. Мисля, че нямаше намерение да ме обучава, а просто му беше любопитно.

— Не особено — отговорих аз, — но онзи тип Курц е напълно полудял. Това го схванах.

Нямаше нищо неприлично и в следващата книга — „Сайлъс Марнър“, която беше голяма скука по мое скромно мнение. Третата обаче беше „Любовникът на лейди Чатърли“ и тя определено ми отвори очите. През 2006-а се запознах с Констънс Чатърли и нейния див горски пазач. Бях на десет. Дори след толкова години още помня текста на „Старият очукан кръст“ и също толкова ясно си спомням как Мелърс милва дамата и шепти: „Ех, че си хубава“. За момчетата би било полезно да се поучат от начина, по който той се държеше с нея.