Стивен Кинг - Ако има кръв

— Господин Хариган, благодаря ви за картичката! И за билета! Аз…

— От онази джаджа ли се обаждаш? — попита той. — Несъмнено звъниш от нея, защото едва те чувам. Все едно се обаждаш от обратната страна на луната.

— Господин Хариган, спечелих голямата награда! Спечелих три хиляди долара! Много ви благодаря!

Настана тишина, но не толкова дълга, колкото с татко, а когато господин Хариган заговори пак, не ме попита дали съм сигурен. Спести ми това.

— Извадил си късмет — каза той. — Браво на теб.

— Благодаря!

— Пак заповядай, но няма защо да ми благодариш. Купувам цели пакети от тези билети. Изпращам ги на приятели и познати от работата като един вид… хм… визитна картичка може да се каже. Правя го от години. Някой все щеше да удари голяма печалба рано или късно.

— Татко ще ме накара да внеса почти всичко в банката. Нямам нищо против. Така спестяванията за колежа ще набъбнат.

— Ако искаш, можеш да дадеш парите на мен — предложи господин Хариган. — Да ги инвестирам. Мисля, че мога да ти гарантирам по-добра възвръщаемост от лихвата в банката. — После, говорейки по-скоро на себе си, продължи: — Ще ги вложа в нещо сигурно. Тази година ще е добра за пазара. Виждам на хоризонта да се задават облаци.

— Разбира се! — Замислих се. — Тоест, може би. Трябва първо да говоря с татко.

— Естествено, така е редно. Кажи му, че съм готов да гарантирам основната сума. Следобед ще дойдеш ли да ми четеш? Или ще спреш да работиш сега, след като си заможен мъж?

— Да, само че трябва да се прибера преди татко да се върне от работа. Ще ходим на ресторант. — Замълчах за момент. — Вие искате ли да дойдете с нас?

— Тази вечер не мога — отговори той без колебание. — Знаеш ли, можеше да ми съобщиш лично, нали след малко ще дойдеш у нас. Но обичаш тази джаджа, а? — Не изчака отговор; нямаше нужда. — Какво ще кажеш да инвестирам печалбата в акции на „Епъл“? Убеден съм, че компанията ще постигне големи успехи в бъдеще. Чувам, че айфонът ще закопае блекберито. Прости ми шегата. Във всеки случай, не ми отговаряй веднага. Говори първо с баща си.

— Непременно. Идвам след малко. Ще тичам.

— Младостта е прекрасно нещо — каза господин Хариган. — Колко жалко, че децата я пилеят.

— Моля?

— Много хора са го казвали, но Шоу го е казал най-добре. Няма значение. Тичай, щом искаш. Тичай като вятъра, защото ни чака Дикенс.

Изминах на бегом четиристотинте метра до къщата на господин Хариган, но на връщане не бързах и по пътя ми хрумна идея. Измислих начин да му благодаря, макар той да твърдеше, че няма нужда от благодарности. По време на изисканата вечеря в „Марсел“ същата вечер разказах на татко за предложението на господин Хариган да инвестира печалбата ми, както и за идеята ми за подарък в знак на благодарност. Мислех, че татко ще има резерви по въпроса, и се оказах прав.

— Съгласен съм да инвестира парите ти, разбира се. Що се отнася до твоята идея… знаеш какво е мнението му за тези неща. Той е не само най-богатият човек в Харлоу — и в целия щат Мейн, — но е и единственият, който няма телевизор.

— Но има асансьор — отбелязах аз. — И го използва.

— Защото му се налага. — Татко се ухили. — Е, парите са си твои и ако искаш да похарчиш двайсет процента от тях за това, няма да ти забраня. Когато той откаже да го приеме, можеш да го дадеш на мен.

— Наистина ли мислиш, че няма да го приеме?

— Да.

— Татко, той защо е дошъл в Харлоу? Та градчето е толкова малко. И е далеч от всичко.

— Добър въпрос. Попитай го някой път. А сега какво ще кажеш да си поръчаме десерт, богаташче?

След месец подарих на господин Хариган чисто нов айфон. Не го опаковах като подарък, отчасти защото не беше празник, и отчасти защото знаех, че той предпочита така: без излишни финтифлюшки.

Господин Хариган обърна кутията няколко пъти в разкривените си от артрита ръце с озадачено изражение.

— Благодаря ти, Крейг, оценявам жеста, но не мога да приема подаръка. По-добре го дай на баща си.

Взех кутията.

— Той предвиди, че така ще кажете. — Разочаровах се, но не се изненадах. И не бях готов да се предам.

— Баща ти е мъдър човек. — Господин Хариган се приведе напред и сплете ръце между раздалечените си колене. — Крейг, рядко давам съвети, смятам го за безсмислено, но сега ще дам съвет на теб. Хенри Торо е казал, че не ние притежаваме вещите, а вещите притежават нас. Всеки нов предмет — бил той къща, кола, телевизор или модерен телефон като този — е нещо, което трябва да носим на гърба си. Това ми напомня за думите на Джейкъб Марли към Скрудж: „Нося веригата, която си изковах приживе“. Нямам телевизор, защото ако имах, щях да гледам телевизия, макар повечето от предаванията да са пълна глупост. Нямам радио вкъщи, защото ако имах, щях да го слушам, а имам нужда единствено от малко кънтри музика, за да наруши монотонността на дълго пътуване с колата. Ако имах такова нещо… — той посочи кутията с новия телефон, — несъмнено щях да го използвам. Получавам по пощата дванайсет различни периодични издания, съдържащи цялата необходима ми информация, за да следя бизнес сделките и новините от широкия злощастен свят. — Той се облегна назад с въздишка. — Ето. Не само дадох съвет, а изнесох цяла реч. Старостта е коварно нещо.