Стивен Кинг - Ако има кръв

Отново се зачудих защо е дошъл да живее тук — нямаше роднини в града, — но ми се стори, че моментът не е подходящ да попитам.

— Може би бях арогантен. — Той се замисли мрачно, а после неочаквано се усмихна. Сякаш гледах как слънцето пробива през гъстите облаци в мразовит ден. — Със сигурност бях арогантен. — Той вдигна айфона. — Ще приема подаръка.

Първото, което ми дойде на езика, беше „Благодаря“, но би било странно, затова казах просто:

— Чудесно. Радвам се.

Господин Хариган погледна стенния часовник (стана ми смешно, щом веднага го свери с часовника на екрана).

— Какво ще кажеш днес да прочетем само една глава, след като си говорихме толкова дълго?

— Не възразявам — казах аз, макар с радост да бих останал по-дълго, за да прочетем две или три глави… Наближавахме края на „Октоподът“ от автор на име Франк Норис и нямах търпение да разбера какво ще стане. Романът беше старомоден, но въпреки това увлекателен и вълнуващ.

След като приключихме със съкратеното четене, полях саксиите с цветя на господин Хариган. Това винаги беше последната ми задача за деня и ми отнемаше само няколко минути. Забелязах, че през това време той си играе с телефона, като го включва и изключва.

— Е, щом ще използвам това чудо, ще трябва да ми покажеш как се работи с него — каза той. — Първо, как се зарежда? Виждам, че батерията вече се изтощава.

— За повечето неща и сам ще се досетите — отговорих аз.

— Лесно е. Зарежда се с кабел, който е в кутията. Просто го включвате в контакта. Мога да ви покажа и други неща, ако…

— Не днес. Може би утре.

— Добре.

— Но имам още един въпрос. Защо успях да прочета статията за „Кафената крава“ и да видя карта на обектите, които ще затворят?

Първото, което ми дойде наум, беше отговорът на Хилари относно изкачването на Еверест, който тъкмо бяхме обсъждали в училище: „Защото може“. Но на господин Хариган подобна забележка би му прозвучала заядливо, каквато си беше в известен смисъл. Затова казах:

— Не ви разбирам.

— Наистина ли? Умно момче като теб? Замисли се, Крейг, замисли се. Току-що прочетох безплатно статия, за която хората по принцип плащат доста. Дори с абонамент за „Уол Стрийт Джърнъл“, с който излиза доста по-евтино, отколкото да си го купиш от павилиона, плащам към деветдесет цента за брой. Но с това устройство… — Той вдигна телефона по същия начин, по който хиляди тийнейджъри щяха да вдигат телефоните си на рокконцерти след няколко години. — Сега разбираш ли въпроса ми?

Когато го обясни по този начин, го разбрах, но нямах отговор. Звучеше…

— Звучи глупаво, нали? — попита той, разгадал изражението ми или мислите ми. — Безплатното предоставяне на полезна информация противоречи на всичко, което знам за успешните бизнес практики.

— Може би…

— Може би какво? Сподели наблюденията си. Не го казвам саркастично. Очевидно по тази тема знаеш повече от мен, затова ми кажи какво мислиш.

Мислех си за фрайбъргския панаир, който с татко посещавахме един-два пъти всеки октомври. Обикновено взимахме приятелката ми Марджи от нашата улица. С Марджи се возехме на въртележките, а после тримата хапвахме мекици и наденички преди татко да ни помъкне да гледаме новите трактори. За да стигнеш до павилионите със селскостопанска техника, трябваше да минеш покрай шатрата за бинго, която беше огромна. Разказах на господин Хариган за мъжа, който стоеше пред нея с микрофон и повтаряше на преминаващите хора, че първата игра е безплатна.

Той се замисли.

— Стимул за привличане на клиенти. Има известна логика. Искаш да кажеш, че мога да прочета една статия, може би две или три, а после машината… Какво? Спира ти достъпа? Казва ти, че ако искаш още, ще трябва да платиш, така ли?

— Не — отговорих. — Явно все пак не е като шатрата за бинго, защото на телефона можеш да четеш колкото си статии поискаш. Поне доколкото знам.

— Но това е лудост. Едно е да предлагаш безплатни мостри, но да раздадеш безплатно целия магазин… — Той изсумтя. — Нямаше дори реклама , забеляза ли? А рекламите осигуряват огромна част от приходите на вестниците и другите периодични издания. Огромна.

Той взе телефона, погледна отражението си в черния екран, после го остави и ме погледна с чудата, малко кисела усмивка.

— Възможно е да ставаме свидетели на огромна грешка, Крейг, грешка, допусната от хора, които не осъзнават ясно практическите аспекти на тази работа — последиците — също като мен. Възможно е да се задава икономическо сътресение. Може дори вече да е започнало. Сътресение, което ще промени начина, по който получаваме информация, кога я получаваме, къде я получаваме и следователно как виждаме света.