Стивен Кинг - Ако има кръв

— Може ли да ви покажа само едно нещо? Не, две неща. Господин Хариган ми хвърли поглед, какъвто го бях виждал да хвърля на градинаря и икономката, но никога не беше отправял към мен до онзи следобед: пронизителен, скептичен и доста страшен. Сега, години по-късно, осъзнавам, че това е погледът на проницателен и циничен човек, който смята, че надниква в душата на другите хора и не очаква да открие нищо добро.

— Това само потвърждава старата поговорка, че нито едно добро дело не остава ненаказано. Май ми се иска лотарийният билет да не се беше оказал печеливш. — Той отново въздъхна. — Е, добре, направи демонстрацията. Но да знаеш, че няма да ме разубедиш.

След като видях студения и дистанциран поглед, отправен към мен, си помислих, че е прав. В крайна сметка наистина щях да подаря телефона на татко. Но така и така бях стигнал дотук, реших да довърша. Телефонът беше напълно зареден, погрижил се бях за това, и беше в изряден ред като резенчетата ябълка — ха-ха — върху пай. Включих го и му показах иконата на втория ред. Тя имаше назъбени линии като на електрокардиограма.

— Виждате ли това?

— Да. И виждам какво пише. Но не ми трябва актуална информация за стоковата борса, Крейг. Абониран съм за „Уол Стрийт Джърнъл“.

— Естествено — съгласих се аз, — но „Уол Стрийт Джърнъл“ не може това.

Натиснах иконката и отворих приложението. Появи се индексът Дау Джоунс. Нямах представа какво означават цифрите, но виждах, че се променят. 14 720 се покачи на 14 728, после спадна на 14 704, след това се вдигна на 14 716. Господин Хариган ококори очи и зяпна. Сякаш някой му беше направил магия. Той взе телефона и го приближи до очите си. После ме погледна.

— Тези цифри в реално време ли са?

— Да. Е, може да излизат с една-две минути закъснение, не съм напълно сигурен. Телефонът ги получава от новата телефонна кула в Мотън. Имаме късмет, че е толкова наблизо.

Господин Хариган се приведе напред. Неохотна усмивка докосна ъгълчетата на устата му.

— Проклет да съм. Прилича на телеграфите, по които магнатите едно време получаваха данните директно в домовете си.

— О, това приложение е много по-добро от тях — казах аз.

— Телеграфите понякога доставяли информацията с часове закъснение. Татко ми го каза снощи. Много му е интересна тази работа със стоковата борса, все ми взима телефона, за да я прегледа. Каза, че една от причините за срива на борсата през 1929 година била, че колкото повече хора търгували, толкова повече изоставали телеграфите.

— Прав е — каза господин Хариган. — Нещата са били отишли прекалено далеч, преди някой да успее да удари спирачките. Разбира се, нещо като това може да ускори паническото разпродаване на акции. Трудно ми е да преценя, тъй като технологията все още е нова.

Зачаках. Исках да му разкажа още, да го убедя — все пак бях само дете, — но нещо ми подсказа, че правилният подход е да изчакам. Той продължаваше да се взира в минималните колебания на Дау Джоунс. Образоваше се пред очите ми.

— Но… — каза след малко, все още втренчен в екрана.

— Какво, господин Хариган?

— В ръцете на човек, който познава добре пазара, подобно нещо би могло… вероятно вече е … — Той се смълча замислено. След малко продължи: — Трябваше по-рано да науча за това. Фактът, че съм пенсионер, не е оправдание.

— А сега и второто — казах аз, твърде нетърпелив да чакам повече. — Нали се сещате за всички списания, които получавате? „Нюзуик“, „Файнаншъл Таймс“ и „Фордс“?

— „Форбс“ — поправи ме той, без да сваля очи от екрана. Напомняше ми за самия мен, когато бях четиригодишен и се взирах във вълшебната гадателска топка, която получих за рождения си ден.

— Да, точно така. Може ли да взема телефона за момент?

Той ми го подаде неохотно и бях сигурен, че в крайна сметка съм го убедил. Радвах се, но и малко се засрамих. Като човек, който е фраснал опитомена катерица по главата, когато се е приближила, за да вземе орех от ръката му.

Отворих Safari. Тогава браузърът беше много по-примитивен, отколкото е днес, но работеше добре. Въведох „Уол Стрийт Джърнъл“ в търсачката и след няколко секунди се отвори първата страница на вестника. Едно от водещите заглавия гласеше: КАФЕНАТА КРАВА ЗАТВАРЯ ОБЕКТИ. Показах му го.

Той погледна, после взе вестника от масата до фотьойла, където бях оставил пощата, когато пристигнах. Прегледа първата страница.

— Тук не пише нищо по въпроса.

— Защото вестникът е от вчера — казах аз. Винаги взимах пощата на идване към къщата, а писмата винаги бяха увити в пристегнатия с ластик брой на „Уол Стрийт Джърнъл“. — Вестникът винаги пристига с един ден закъснение тук. — А по празниците пристигаше с два дни закъснение, понякога с три. Нямаше нужда да му казвам това; той винаги мърмореше по въпроса през ноември и декември.