Стивен Кинг - Ако има кръв

— Не говори така — смъмри го мама. — Може да ти повярва и да вземе да подпали някоя църква, когато на него му се роди дете.

Двамата обичаха да се шегуват и аз се смеех дори когато не схващах шегата.

Тримата ходехме пеша до църквата, ботушите ни скърцаха по отъпкания сняг през зимата, през лятото новите ни обувки вдигаха облачета прах (който мама избърсваше с носна кърпичка преди да влезем), а аз винаги вървях, хванал татко с лявата ръка и мама с дясната.

Тя беше добра майка. Още ми липсваше ужасно през 2004, когато започнах работа при господин Хариган, макар да беше мъртва от три години. Сега, шестнайсет години по-късно, тя все още ми липсва, въпреки че ликът ѝ е избледнял в спомените ми, а снимките не ми го припомнят напълно. Вярно е онова, което се пее в песента за децата без майки: много им е тежко. Обичах татко и с него винаги сме се разбирали добре, но и в това отношение песента е много точна: има твърде много неща, които баща ти не разбира. Като например да направи венец от маргаритки, да ти го нагласи на главата на голямата поляна зад къщата и да каже, че днес не си обикновено момченце, а си крал Крейг. Като например да изпита задоволство, но да не го демонстрира бурно — с хвалби и тям подобни, — когато започнеш да четеш комикси за Супермен и Спайдърмен на тригодишна възраст. Като например да ляга при теб, когато се събудиш посред нощ от кошмар, в който те преследва Доктор Октопус. Като например да те прегърне и да ти каже, че всичко ще се оправи, когато някое по-голямо момче — Кени Янко например — те спука от бой.

В онзи ден имах нужда от такава прегръдка. Една майчина прегръдка в онзи ден можеше да промени много неща.

Да не се хваля, че съм започнал да чета на изключително ранна възраст, беше дар от родителите ми, благодарение на които бързо научих, че дори да имаш някакъв талант, това не те прави нещо повече от другите. Но в малките градчета всичко се разчува и когато бях на осем, отец Муни ме попита дали искам да прочета библейската притча на Семейна неделя. Възможно е да му се беше понравило необичайното естество на идеята; обикновено тази чест се падаше на някой гимназист или гимназистка. Въпросната неделя четох от Евангелието на Марк, а след службата отецът каза, че съм се справил отлично и че ако искам, мога да чета от Библията всяка седмица.

— Каза ми: „Ще ги води малко дете“ — обясних на татко. — Пише го в Книга на пророк Исаия.

Баща ми изсумтя, сякаш не се впечатли особено. После кимна.

— Добре, стига да не забравяш, че ти си посланикът, а не посланието.

— А?

— Библията е Словото Божие, а не Словото на Крейг, тъй че да не се главозамаеш.

Обещах, че няма, и през следващите десет години — докато заминах за колежа, където се научих да пуша трева, да пия бира и да свалям момичета — четях от Библията всяка седмица. Правех го дори в най-тежките моменти. Отецът ми съобщаваше кой откъс ще чета една седмица предварително — дума по дума, както се казва. А на сбирката на Методистката младеж в четвъртък вечерта аз му носех списък с думите, които не знаех как да произнасям. Поради това навярно съм единственият в целия щат Мейн, който не само знае как се произнася Навуходоносор, но и как се пише.

Един от най-богатите хора в Америка се премести в Харлоу около три години преди да започна всяка неделя да чета от Светото писание на по-възрастните си съграждани. В началото на века, с други думи, непосредствено след като продал компаниите си и се пенсионирал, и преди голямата къща да бъде напълно завършена (басейнът, асансьорът и асфалтираната алея бяха добавени по-късно). Господин Хариган ходеше на църква всяка седмица с вехтия си костюм с увиснало дъно, някоя от старомодните си тънки черни вратовръзки и грижливо сресана оредяваща коса. През седмицата същата тази прошарена коса стърчеше във всички посоки като на Айнщайн след тежък ден в разгадаване на космоса.

По онова време господин Хариган се подпираше само на един бастун, когато ставахме да пеем химни, които вероятно ще помня до сетния си час… и от онзи куплет на „Старият очукан кръст“ за водата и кръвта, бликаща от раните на Христос, винаги ще ме побиват тръпки, също както от последния куплет на „Stand By Your Man“, когато Тами Уинет извисява глас. Господин Хариган всъщност не пееше, и по-добре, защото гласът му беше хриплив и скърцащ, а само си отваряше устата. Татко правеше същото.

Една неделя през есента на 2004 (всички дървета в нашата част от света пламтяха в огнени багри) четях от Втора книга Царства и както обикновено предавах на паството послание, което самият аз почти не разбирах, но знаех, че отец Муни ще обясни в проповедта си: „Твоята красота, о Израилю, е погубена върху твоите височини! Как паднаха силните! Не разказвайте в Гет, не разгласяйте по улиците на Азкалон, да се не радват дъщерите филистимски, да не тържествуват дъщерите на необрязаните!“