Лийси Харисън - Има ли вълк, има и начин

— Прекрасна е, благодаря ви от цялото пространство на сърцето си — Франки прегърна родителите си сияеща. От тях се носеше миризма на химикали и гардения — аромат, който тя свързваше с любовта.

— Може би ще се съгласите, че времето е малко необичайно за сладникави младежки излияния и прегръдки? — дълбок и мелодичен мъжки глас изпълни стаята изведнъж.

Семейство Щайн се отдръпнаха един от друг и видяха от тавана да се спуска огромен монитор. Той спря в центъра на препълнената стая и се зарея на около три метра над каменния под. Всички РАД преустановиха незабавно размяната на утешителни думи и се втренчиха в екрана, на който елегантен мъж седеше под огромен слънчев чадър. Той носеше огледални слънчеви очила Carrera и златна сатенена роба, имаше седемпластов тен, а косата му бе зализана назад и по нея личаха следи от гребен. Единственото, което се виждаше наоколо, бяха лакираните дървени перила на яхтата. Отнякъде гърмеше Джей-Зи. Чуваше се кикот на жени и звън на чаши за шампанско.

— Прости ни, господин Д. — каза Виктор и приближи екрана. — Много се зарадвахме, че Франки е добре, и…

Мъжът на монитора скръсти ръце върху гладките си гърди и поклати глава с неодобрение.

— Съжалявам — кротко каза Виктор.

Три жени по бански и на токчета се появиха за малко на екрана. Дългите им розови нокти погалиха господин Д. По врата, преди отново да се скрият.

Засрамена, Лала скри лице в ръцете си.

Франки се отдели от родителите си и приближи бавно приятелите си.

— Откъде е този бронзов загар? — попита Клео Лала.

— Трийсет часа в солариума без прекъсване — отвърна тя шепнешком.

— Мразя ги тези неща — намеси се Франки, като си припомни ужасния електрически шок в спа центъра. — Имах усещането, че съм затворена в ковчег.

Клео и Лала се засмяха.

— Нещо ми подсказва, че той няма нищо против това — добави Клео.

И те отново се изкикотиха.

Без да разбере шегата, Франки се обърна и прошепна в пепеляворусите къдри на Блу:

— Кой е този?

— Таткото на Лала — прошепна Блу. — Той е мъжкото кенгуру.

— Той е какво ?

— Водачът на стадото — обясни Блу.

Франки свъси вежди.

— Шефът!

— О!

— Хитър е като лисица — продължи Блу. — А с кифлите е бая коч, ако разбираш какво искам да кажа.

Франки кимна, все едно разбираше.

Господин Д. се покашля.

— Хокането ще оставя за друг път. Допускам, че да напуснете домовете си принудително, засега е достатъчно наказание. Прав ли съм?

Няколко от родителите засрамено сведоха глави. Някои подсмръкнаха в опит да сдържат сълзите си. Франки отстъпи назад и се скри зад Дюс, в случай че господин Д. понечеше да търси изкупителна жертва. Но, изглежда, непосочването на виновния го занимаваше в момента. То не занимаваше и никой друг в стаята, слава богу. Това бе лукс, който не можеха да си позволят сега.

— Погрижил съм се за всичко — обяви той. — Брат ми, Влад, ще събере мобилните телефони и личните ви документи. Осигурил съм нови апарати, нови номера и лични карти за всеки от вас, така че никой да не може да бъде проследен.

Влад, чичото на Лала, изникна пред Франки с огромен черен чувал в ръце. Дребничък на ръст, около метър и петдесет, с кичур сива коса, кръгли очила с рогови рамки и прилепнала тениска на черни и бели райета, той приличаше на миниатюрен Анди Уорхол 8 8 Американски художник. — Бел.пр. .

— Почерпка или номер? — рече той, като при всяка дума върховете на избелените му вампирски зъби се забиваха в меката му долна устна.

С пукащи пръсти Франки затърси Били сред навалицата. Телефонът й бе подарък от него. Не можеше просто така да…

— Всичко е наред — изрече Били, сякаш прочел мислите й. — Няма да го приема лично.

Чичо Влад килна глава на една страна и повдигна светлите си вежди, подканвайки я да побърза.

Франки бръкна в новата си чанта и хвана телефона. Като кученце, радостно да срещне господаря си, телефонът започна да се зарежда от допира й. О, как щяха да си липсват един на друг!

— Vite, vite 9 9 Бързо, бързо! (фр.) — Б.ред. ! — прикани я чичо Влад.

Франки пусна телефона в черния чувал.

— И портмонето, Искрице.

Франки не бе от момичетата, които позволяваха да се отнасят грубо с тях, и сериозно обмисляше да превърне перлените му зъби в прегорели пуканки. Но моментът не бе подходящ да привлича вниманието върху себе си. Затова извади личната си карта от „Мърстон Хай“ и я пусна в чантата.

— Портмонето остава у мен — каза тя твърдо.