Лийси Харисън: Има ли вълк, има и начин

Клаудин се чувстваше неловко, когато майка й, за да звучи в крак с времето, се позоваваше на поп културата, и най-вече, когато бъркаше имената на звездите. Но Хариет имаше право — точно както при Хайди неувереността на Клео я бе повела към невъобразимото.

„И все пак, как е могла?“

Клаудин затича по-бързо в опит да надбяга гнева си. Болката от спуканата пришка бе нищожна в сравнение с раната от забития нож в гърба й. Токчетата й потъваха в меката земя, а чашките на сутиена й подскачаха необуздано. Друго щеше да е да носеше маратонки и спортен сутиен, но от мига, в който излезе от лимузината, тя бе принудена да бяга. Шоуто вече бе излъчено и РАД търсеха спасение в бягството.

— Не можеше ли да си приготвим една-две чанти с дрехи поне? — попита Клаудин, рискувайки устата й да се напълни с комари.

— Не можеше ли да не се показваш по телевизията? — изстреля в отговор Дон. Както винаги, думите на отличника на училището бяха съвсем на място.

— Не подозирах, че така ще ни изиграят!

— Трябваше да се досетиш — измърмори той.

— Клод също участва — додаде Клаудин без чувство за вина. Дон никога нямаше да се скара на Клод — той бе най-големият.

— Участвах, за да бдя над теб — отвърна той запъхтяно. Една от звездите в отбора по футбол, той бе отличен спринтьор, но дългите разстояния не бяха стихията му. — И да съм сигурен, че шоуто не е капан.

— И каква стана тя? — подметна иронично Хауи.

Клод игриво го шляпна по ръката. Хауи му отвърна.

Момичетата вече й липсваха. „Край на клюкарстването, край на звънкия смях; нямаше вече да си разменят дрехите, нямаше да си правят кичури, когато си гостуваха за през нощта; край на надпреварата за най-хубав маникюр, край на професионалната коламаска в спа центъра. Край.“

Тя размаха юмруци и затича по-бързо. Всяко прекършено клонче под ботите й беше едно тесногръдо норми. „Пропъдени сме от домовете си. Без интернет. Без телевизия. Повече няма да тичаме край реката, докато слушаме прекрасните песни на Блу. Принудени сме да се крием. Да живеем в страх!“ Клаудин тичаше все по-бързо. Пук. Пук. Пук.

Птиците отлитаха, размахвайки криле панически. Гризачите се стаяваха дълбоко в леговищата си. Листата шумоляха.

Сечището вече се виждаше. Майка им Хариет сигурно вече ги чакаше, нетърпелива да ги отведе в безопасност.

— Може би трябва да вземем мама и да се върнем у дома — опита Клаудин. — Може би е време да се защитим, вместо да се страхуваме…

— Ние не се страхуваме — настойчиво рече Хауи. — Татко ни заръча да пазим теб и мама, докато той се върне. Това е.

Клаудин завъртя очи. Ден след ден все същата песен. Момчетата трябваше да закрилят момичетата. Но тя не искаше закрила. Искаше да се прибере у дома и да се изправи лице в лице с Клео. Искаше да провери пощата и да види дали не бе получила отговори на дръзките покани за шестнайсетия си рожден ден (защото кое шестнайсетгодишно момиче искаше да е мило? ) Искаше да си вземе горещ душ.

— Момчета, вие останете с мама, а аз ще се върна — настоя тя.

— Не може. Ние сме семейство — каза Клод, — а…

— Семействата не се делят — в един глас и малко иронично довършиха всички.

— Хайде, продължавайте. Почти стигнахме — подкани ги Клод.

Клаудин прехапа долната си устна и продължи напред. Но търпението й да се отнасят с нея като с малко дете, вече се изчерпваше. Докато закриляха нея, кой щеше да защитава дома им? Правата им? Свободата им? Тези неща се нуждаеха от защита повече от нея.

В далечината вече се виждаше атлетичният силует на Хариет. С мълчалив, но енергичен жест тя подкани децата си да побързат както обикновено. Клаудин ускори разсеяно крачка, но инстинктът й за самосъхранение все още не бе взел надмощие. Искаше да забие токчета здраво в земята и да се бори. И защо да не го направеше? Оставаха само няколко седмици до шестнайсетия й рожден ден — беше вече голяма да следва семейството си. Време бе да поеме кормилото на живота си в свои ръце, да покаже на семейството си, че е повече от една лъскава козина.

Дошло бе време вълчицата с агнешките боти да свърне от правия път.

Часове наред, както и се струваше, Франки бе тичала и се бе крила зад дърветата, колите и уличните лампи и сега — грохнала и изнемощяла — тя се просна на каменното канапе в подземното скривалище на РАД и затвори натежалите си клепачи. Както винаги, в бърлогата миришеше на пуканки и влажна пръст. Щом се мръкна, въртележката отгоре спря да се върти, но наоколо й продължаваха да кръжат познати гласове. Тя не бе първата пристигнала.