Лийси Харисън: Има ли вълк, има и начин

— Знам какво е Франки Щайн да ти липсва — въздъхна той и взе ръката й. — И никак не е лесно.

— Опитваш се да ме накараш да се чувствам по-добре ли? — попита тя и се отдръпна.

— Не, предполагам, че не — засмя се Брет. — Просто искам да кажа, че си добър приятел, а Били е щастливец, че те има. Той го знае. Както и да е, никое момче не би искало да е с момиче, което не изпитва чувства към него. Ти му направи услуга. Наистина.

Франки оценяваше усилията на Брет да повдигне духа й, но единственото, което щеше да успокои болката в пространството на сърцето й, беше знанието, че приятелят й е добре. А и чувството на вина към Били беше само част от проблема.

— Мислиш ли, че съм неудачник? — попита тя, като й се искаше дъбеше достатъчно силна да скрие съмненията си. Но нещо у Брет я караше да се чувства сигурна. Може би беше цветът на очите му — сини като морето, те носеха обещание за вечност.

— Неудачник?

Франки си припомни дочутия разговор между родителите си в деня, когато се роди:

— Толкова е красива и способна, и… — тя изхлипа за сетен път. — Сърцето ми се къса, че ще трябва да живее… знаеш какво искам да кажа… като нас.

— Че на нас какво ни е? — но нещо в гласа му издаде, че и той самият добре разбираше какво.

— Шегуваш се, нали? — изкикоти се тя.

— Вив, нещата все някога ще се променят. Ще дойдат нови времена. Ще видиш.

— Кой ще ги промени? Кога?

— Знам ли. Някой… все някога.

— Е, остава ни да се надяваме, че ще доживеем да видим промяната — въздъхна тя.

— Аз трябваше да съм този човек — каза Франки и стисна зъби, за да не заплаче. — Аз трябваше да променя нещата за нея. Но с всеки свой опит забърквах само каши.

Брет вдигна брадичката й и очите им се срещнаха.

— Тази вечер РАД и нормитата празнуваха заедно. Точно както майка ти е мечтала.

— Да, но заслугата не беше моя, а на Клаудин. Аз бях твърде заета да мисля за момчета и концерти, и забавления, и…

— А не е ли редно точно за това да мислиш?

Франки си помисли за всички телевизионни предавания, филми и книги за момичета на нейната възраст. Брет имаше право. Момчетата, музиката и забавленията заемаха една голяма част от тях. Промяната на света от сам човек? Не чак толкова голяма.

— Освен това не мислиш ли, че всяко твое действие е спомогнало тази вечер да бъде възможна? Ти беше искрата, която запали всичко, Франки. — Той отмести един немирен кичур от лицето й. — Тази вечер, докато танцувахме, беше ли щастлива? — попита той, а луната се отразяваше в черните бодлички на косата му.

„Толкова е сладък!“

Франки си спомни как изтрива грима си под ритъма на Кеша, как отпорва ръкавите на ризата си на Пинк, докато пуска синьо-бели светкавици от пръстите си, как целува приятеля си норми и как всеки път се разтапя все повече, докато той едва докосва болтовете й.

— Това беше най-наелектризиращата вечер в живота ми.

— Тогава си дала на майка ти онова, за което е мечтала — каза й Брет.

Франки подскочи на пръсти и го целуна. Зеленото й лице се долепи до неговото бяло лице. Бяха точно в средата на Радклиф Уей, а покрай тях минаваше кола след кола.

А кое беше най-хубаво от всичко ли? Никой дори не им обърна внимание.

Случи се точно като в рисувано филмче. Само че вместо да последва аромата на печеното пиле в масло като някой преуморен глупчо от анимациите, Мелъди улови някаква мелодия във вятъра.

Започна тихо като лирическа прозявка. После нарасна до натрапчивите протяжни ноти с продължителността на едно издишване и най-сетне се проточи като нишка дим. Звучаха без усилие като дишане. Но бяха вдъхновени като поезия. „Може ли друг да чуе това?“ Изглеждаше неправдоподобно — музиката на партито още гърмеше. Защо тя ги чуваше?

Клаудин беше привикана от майка си. Мелъди беше тръгнала след тях към бряста…

Но музиката… сега се вливаше в нея. Проникваше през порите й като потене на обратно. Разширяваше се и се събираше… разширяваше се и се събираше… в пълен синхрон с повдигането и спускането на гърдите й. Сърцето й беше станало неин метроном; гласът й — неин повелител. И този повелител искаше от нея да напусне това място.

Нежно, но настойчиво мелодията я теглеше след себе си като лениво речно течение. Мелъди следваше повика й надолу по Радклиф Уей. Мислите й вече не се блъскаха между Джаксън и Клаудин. Чуваше единствено музиката. Умът й беше празен, спокоен. Дни наред можеше да върви след нея.