Дерек Ланди - Краят на света

— Стеф? — долетя гласът на майка й, в който се долавяше истерия.

— Здрасти, мамо — нервно отвърна момичето.

— О, мило! Къде си? Добре ли си?

— Добре съм, мамо. Всичко е наред.

— Къде си? — после, по-високо. — Дезмънд! Тя е добре! — след това по-тихо. — Къде си?

— Извинявай, че не ви се обадих.

— Какво стана? Помислихме, че ти се е случило нещо ужасно! Полицията организира издирване!

Стефани простена тихо.

— Не, мамо, не е било нужно да ме търсите. Добре съм.

— Кажи къде изчезна тогава?

Момичето дочу гласа на баща си, който настояваше да разбере какво се е случило, последва кратка борба за телефона. Отново гласът на майка й:

— Къде изчезна?

Стефани преглътна.

— Заспала съм.

— Какво?

— Просто съм заспала.

— Къде си? Къде си? Звъняхме у всичките ти приятелки.

Едва ли ви е отнело повече от половин минута , помисли си Стефани и с надежда техните да не са проверили и този вариант, каза:

— Бях у Гордън.

— Защо?

— Прииска ми се да поразгледам. Заспала съм на дивана. Съжалявам.

От другата страна настъпи мълчание.

— Мамо?

— Защо тогава не се обади, когато се събуди? — гласът на майка й беше станал тих и равен, лишен от всякаква емоция. Стефани затвори очи. Сега вече майка й беше наистина, ама наистина ядосана.

— Сега нали ти се обаждам.

— Един и половина през нощта е, Стефани.

— Съжалявам. Сигурно съм била много уморена.

— Хубаво. Стой там. Дезмънд идва да те вземе.

— Не, вече не съм у Гордън. В града съм. Но нещата са наред, сама ще се прибера…

— Стой, където си — повтори майка й. — Баща ти идва да те прибере. Бих дошла и аз, но ще бъда твърде заета да звъня на всичките роднини и приятели, за да ги осведомя, че не си мъртва. О, да, трябва и изрично да кажа на полицията да не си правят повече труда да търсят трупа ти из канавките. Сигурна съм, че ще им олекне.

— Добре — покорно отвърна Стефани.

Петнайсет минути по-късно баща й пристигна, Стефани влезе при него в колата, преструвайки се на по-смела, отколкото се чувстваше. Баща й също й беше ядосан, но поне го показваше ясно, а и гневът му беше очевидно смекчен от неприкрито облекчение. Потеглиха, момичето хвърли поглед назад и зърна недалеч колата на Чайна, която зави в обратната посока. Явно, точно както Стефани беше предположила, Скълдъгъри беше останал наблизо още малко, за да се увери, че всичко е наред.

Прибраха се и момичето си отиде право в стаята да чака майка си. Седна на въртящия се стол и застина напълно неподвижно. Вратата се отвори и Стефани положи максимално усилие да пренебрегне факта, че температурата в помещението рязко падна под нулата.

— Не знам какво става с теб напоследък — каза майка й. — Наистина не знам. Няма те по цял ден, прибираш се късно, а и всички тия работи, дето ми ги разказва Берилия…

— Мамо, Берилия просто не ме харесва.

Майка й поклати глава.

— Недей.

— Така е! Откак наследих имението, двамата ми правят проблеми…

— Всичко е заради наследството, нали?

Стефани вдигна очи.

— Моля?

— Поведението ти се промени от деня, в който получи наследството. Какво си въобразяваш, че сега вече ти определяш правилата, така ли?

— Мамо, не, няма такова нещо…

— Мисля, че има. Доскоро ти почти не излизаше. Нямаше никакви приятели. Стоеше си или в стаята, или долу на плажа, едва разменяше по някоя и друга дума с хората. С баща ти дори бяхме започнали да се тревожим за теб. А виж се сега. Това момиче Танит, другите хора, с които излизаш, хората, които те държат вън от къщи по цял ден. Кои са те? Не знам кои са. Но определено имат силно влияние върху теб.

— Нищо подобно.

— Така ли? Значи си си същата предишна Стеф?

— Разбира се.

— Същата Стеф, която никога не би направила нито едно от тия неща, които правиш сега? Дори си почнала да се обличаш различно, вече не ги сваляш тия черни дрехи. С татко ти много ни се искаше да разчупиш черупката си, дълго чакахме това да стане, но не мислехме, че човекът, който ще излезе от тази черупка, ще бъде… Ще бъдеш ти.

Стефани не отговори. Това не й харесваше. Не й харесваше непрекъснато да я нападат, без да може да се защити. Но нямаше начин да се защити, не можеше да спори, защото не знаеше какво може да се изпусне да каже в гнева си. Затова продължи да слуша мълчаливо.

— Искам хубавичко да си помислиш какво направи — каза майка й. — Да си помислиш за хората, които нарани, за хората, които продължаваш да нараняваш, и да прецениш заслужава ли си да го правиш.