Дерек Ланди - Краят на света

— Продължавай да дрънкаш, ако искаш пак да те ударя — предупреди го Валкирия.

Дийкън млъкна. Ако погледите можеха да убиват, досега щеше да се е спаружил пред очите на момичето.

— Знам, че постъпих лошо — рече той и наведе глава. — Знам. И вече си платих за това. Брат ми. Клетият ми брат Дафид. Фоу го помисли за мен. Погна го и Дафид… падна в мелачката за дървесина. Такъв си беше Дафид, винаги най-тромавият. Толкова, толкова тромав…

Валкирия го блъсна, за да му привлече отново вниманието и когато Дийкън я погледна, тя се приведе до него.

— Ако само разбера, че някога пак измамиш невинен човек, за да прикриеш сам себе си…

Дийкън вдигна ръце.

— Няма, кълна се. Научих си урока. Бях алчен и егоистичен. Но сега виждам колко съм грешал като…

— Не ни пука — пресече го Скълдъгъри. — Бягай, преди да съм те гръмнал.

Дийкън кимна и закрачи.

— Каза ти се бягай ! — изръмжа Валкирия и Дийкън веднага се подчини.

Когато за първи път ми хрумна идеята за „Краят на света“, тя имаше горе-долу същия вид като окончателния написан вариант. Скълдъгъри и Валкирия, видени през очите на непознат: добро момче, което се влюбва в нашата героиня тийнейджърка. Връхлита нещастие, щото те, нещастията, по принцип така правят, и на финала подлият и лукав Дийкън бяга свободен, готов да се забърква в нови неприятности.

Хрумна ми идеята, после написах новелата. Малко я попромених, редактирах тук-таме, и ето я сега във вашите ръце. Чиста работа. Спретната. Но необичайна.

Книгите не се създават така. Книгите за Скълдъгъри, които четете (или които, надявам се, ще прочетете, ако още не сте го сторили, тъй като те, без съмнение, са най-страхотните книги, писани някога ), не остават на финала такива, каквито са били в началото на работата ми по тях. Случвало се е да напиша един вариант на романа, а след това да го променя изцяло. Сменям героите, някои отпадат напълно. Орязвам части от сюжета, заменям ги с нови истории. Доколкото е възможно, се придържам към основните сцени и глави, просто ги… пренареждам малко.

Първоначалният ръкопис на първата ми книга „Скълдъгъри Плезънт“ беше два пъти по-дълъг от отпечатания вариант. Много от онова, което махнах от нея преди отпечатването, се появи в следващите книги от поредицата. Например, в първоначалния ръкопис Венгос, Сангуайн и Скейпгрейс играеха важни роли, освен това имаше и един цял отделен подсюжет, в който Стефани получаваше видение за бъдещето си. В този вариант тя научаваше истината за съдбата си още в първата книга, а не както е чак сега — в четвъртата.

Колко по-различни щяха да бъдат нещата, ако бях отпечатал този първи ръкопис.

Има много изрязани от него откъси, които бих могъл да предложа тук, но повечето от тях биха издали изненадващите обрати в сюжета на онези от вас, които още не са прочели всички книги (а трябва да ги прочетете, наистина са добри). Затова сега ще се съсредоточим върху случващото се в дома на Валкирия.

Разбирате ли, в книгите Валкирия — или Стефани, както е истинското й име — има отражение, което излиза от огледалото и живее нормалния й живот. То ходи на училище, пише й домашните и гледа телевизия вечер с родителите й, докато истинската Валкирия спасява света. В първоначалния ми ръкопис обаче отражение нямаше, така че момичето непрекъснато имаше неприятности със семейството си. Това пък се оказа голям проблем за мен, защото аз исках за героинята ми домът да е убежище, място, в което няма конфликти, исках отношенията й с родителите и роднините да са топли, весели и пълни с обич. Затова в края на краищата измислих отражението.

Но тук ще ви подскажа какви можеха да бъдат нещата в противен случай. Ето няколко откъса от първоначалния ръкопис.

(В първоначалния вариант тази сцена се намираше точно преди момента, в който Скълдъгъри и Валкирия влизат с взлом в Съкровищницата)

Скълдъгъри остави Стефани на кея и обеща да й се обади веднага щом измисли каква да бъде следващата им стъпка. Нощта вече се спускаше, когато момичето закрачи към вкъщи. Пъхна ключа в ключалката, завъртя го, отвори вратата и се озова очи в очи с майка си, която стоеше в антрето и я чакаше. Не се усмихваше. Ръцете й бяха скръстени на гърдите.

— Здрасти — рече Стефани и затвори вратата зад гърба си.

— О, здравей — отвърна майка й. — Повесели ли се?

— Моля?