Дерек Ланди - Краят на света

Райън се обърна и хукна нагоре по изключения ескалатор, в края му зави бързо и затича още по-нагоре по следващото рамо. Стигна почти до средата му, когато започна сериозно да съжалява за решението си. Краката му вече пищяха в протест, а дробовете му горяха. По принцип не го биваше в тичането — дори в училище, което отлично си спомняше, макар и никога да не беше ходил там.

Хвърли поглед надолу, видя как Скълдъгъри махва с ръка и Мърси отхвърчава нанякъде. Валкирия беше паднала на колене, а Облоки се беше надвесил отгоре й. Вълна от мрак избликна от пръстена на ръката на момичето и великанът рязко отстъпи назад от изненада. Психоатаката му изглежда се беше провалила, защото Валкирия бързо обви с ръце краката му. Притисна рамо в корема му, надигна се и с всички сили блъсна напред. Облоки се тресна в пода и изкрещя, Валкирия вече го беше възседнала и, в последния момент, преди да стигне горния етаж и да я изгуби от очи, Райън видя как момичето удря с чело великана право в лицето.

Леко залитайки, момчето отново затича, без ясна представа къде изобщо отива, нито пък какво ще прави, когато стигне там, накъдето се е запътил. През нощта молът беше направо плашещо място. Малкото светлини караха сенките да изглеждат още по-дълбоки. В тях можеше да се крие всеки.

Фоу пристъпи отникъде и му препречи пътя. Райън изкрещя, смени посоката, налетя на кашпа с фикус, спъна се и се просна на пода.

— Щях просто да те помоля да задействаш Машината — рече Фоу и пристъпи напред, — но в момента нямам време да те убеждавам. Затова ще бъда груб. Надявам се, нямаш нищо против да бъда груб. Нищо лично. Няма да те убивам. Не мисли, че ще те убивам. Само така малко ще ти резна ръчичката. Няма какво да се лъжем, можеш да си умреш от кръвозагуба, от болка или от шока, но няма да съм те убил аз . Погледнеш ли на нещата от тая гледна точка, вече няма защо да се страхуваш нито от мен, нито от грамадния ми нож.

И Фоу измъкна изпод якето си мачете.

Райън запълзя на четири крака, лъхтейки и мъчейки се да се изправи.

— Знам, някои хора твърдят, че им допада тръпката на преследването — продължи Фоу, стъпи върху глезена на момчето и го прикова на място, — но аз не съм от тях. Единственото, за което се боря, е светът да свърши.

Райън падна и се претърколи по гръб.

— Защо? — ахна. — Защо толкова искате да… избиете всички?

Фоу го изгледа и сви рамене.

— Защото днес е сряда.

Мачетето със свистене полетя надолу, Райън изпищя и в този момент Скълдъгъри блъсна Фоу в гърба. Двамата паднаха. Райън седна на пода и заоглежда ръката си, за да се убеди, че си е на мястото. Осъзна, че все още пищи, затова престана и се огледа. Скълдъгъри изрита Фоу в коляното, бандитът се приведе, а скелетът сграбчи главата му и я тресна в една тясна колона наблизо. Фоу се олюля и замахна с юмрук, но Скълдъгъри влезе под замаха, скъси дистанцията и започна да налага Фоу с лакът в ребрата. Насилието ескалира драстично. Ако съществуваше, майката на Райън определено нямаше да одобри подобен начин за решаване на проблемите.

— Скълдъгъри! — изкрещя Валкирия някъде отдолу.

— Райън — изсумтя скелетът, когато Фоу го стисна през кръста, повдигна го и го блъсна в стената, — би ли отишъл да провериш за какво се е развикала пък сега?

Райън скочи, изтича до перилата на атриума и погледна надолу. На долния етаж Мърси и Облоки лежаха напълно неподвижни, а Валкирия отстъпваше бавно от Самюъл, който се препъваше към нея, превит одве, сякаш го мъчеха колики.

Райън хвърли поглед зад гърба си. Фоу беше обвил ръка около шията на Скълдъгъри, стискаше го в ключ и го влачеше така, сякаш искаше да му откъсне главата. Скелетът се изви рязко, но Фоу смени бързо хватката и не му позволи да се отскубне. Скелетът посегна нагоре и назад, облечените в ръкавици пръсти потънаха в очите на Фоу. Фоу се дръпна рязко, отпусна ключа, Скълдъгъри го блъсна и доста подло го подсече. Фоу падна и скелетът на секундата се озова отгоре му.

— Е? — подвикна той на Райън, без да спира да налага Фоу с юмруци.

— Ъм, не знам — рече Райън. — Самюъл изглежда така, сякаш всеки момент ще повърне.

Изненадващо, и Скълдъгъри, и Фоу прекратиха едновременно боя и загледаха момчето.

— Превил ли се е одве? — задъхано попита Фоу.

— Да — рече Райън.

Фоу погледна Скълдъгъри и двамата бързо скочиха на крака.

— Оттук нататък сте сами — рече Фоу и побягна.

Райън се намръщи неразбиращо и пак погледна надолу към Самюъл. Стоновете от болка, които мъжът допреди малко издаваше, се бяха превърнали в ръмжене. Самюъл се изправи в пълния си ръст, пръстите му се забиха в гърдите му, разкъсаха ризата и я свлякоха. Не, не просто ризата. И кожата под ризата. Ръцете на мъжа късаха дрехите и плътта от тялото му, разкривайки едно друго, бяло като изсъхнала кост тяло, което се криеше отдолу. А ръцете му, о, дори от мястото си Райън виждаше грамадните нокти, които израснаха на тези ръце, нокти, които раздраха лицето на Самюъл и го захвърлиха настрани, откривайки една съвършено гладка бяла глава, огромни черни очи и неравни стърчащи зъби.