Дерек Ланди - Краят на света

Райън осъзна, че плаче. Изтри сълзите си.

— Докато разглеждахме картата при Крейзис, ти знаеше, че замисляме да обезвредим Машината. Подсъзнанието ти не желае това да стане. Затова се опита да ни попречиш да стигнем дотук.

— Не е вярно — повтори Райън.

— Вярно е. Знаеш, че съм прав.

— Не. Не си прав. Аз знам кой съм.

— Затова ли плачеш?

— Не — продължи момчето. — Млъкни. Престани. Знам кой съм. Аз съм си аз. Говориш глупости. Нелепи неща. Ако аз не бях аз, щях да знам. Щях да знам.

— Не, няма как го знаеш. Много съжалявам.

Детективите не му бяха проговорили вече три часа. Седяха до масата. От време на време ги чуваше да си приказват тихо. Бяха го оставили на спокойствие.

Някъде отвън долетяха предупрежденията, известяващи клиентите на мола, че магазинът затваря. Представи си как приятелски компании и семейства бързат навън, как си бъбрят и се смеят, как майките дърпат децата, а децата се сърдят и плачат…

Райън си спомняше детството си. Помнеше майка си. И татко си. Спомни си и колко много обичаше майка си и колко му липсваше истинският му баща. Вече не искаше да бяга. Искаше да си отиде у дома. Но колкото повече мислеше за дома си, толкова по-нереален му се струваше той.

Когато Валкирия най-сетне пристъпи към него, в контролното помещение вече цареше мрак. Момичето седна на пода и опря гръб в стената.

— Здрасти, Райън — повика го тихо.

— Това не е моето име — отвърна момчето. Гласът му трепереше, както винаги, когато се вълнуваше. Поне така му подсказваше паметта.

— Смятам да ти викам Райън, докато реша, че не мога вече да ти викам така — каза Валкирия. — Не ми пука за Дийкън. Никога не съм го виждала. Не го познавам. Познавам теб, Райън. И те харесвам.

Момчето кимна, но не отговори.

— Сега ще отидем да потърсим Машината — продължи момичето. — Имаме няколко часа, преди да дойдат чистачките на мола. Скълдъгъри смята, че обезвреждането на бомбата няма да е проблем. Още ли искаш да ни помогнеш?

Райън се опита да види хубавото лице на Валкирия в сумрака.

— И какво ще направите, ако не искам? Ще ми отрежете ли ръката, за да свършите работата въпреки всичко? Откъде знаете, че можете да ми вярвате? В края на краищата, аз съм Дийкън.

— Ти все още си си ти.

— Такова нещо като аз изобщо не съществува.

Ръката на момичето намери неговата в тъмното. Противно на волята му, сърцето на Райън затупка бързо-бързо.

— Всеки от нас си има страни, които не харесва — каза момичето. — Скълдъгъри си има. Аз си имам. Сега и ти си имаш. Но не е задължително тази ти страна да управлява живота ти. Ти можеш сам да взимаш решения за себе си, Райън. Дийкън иска да продаде Машината, да направи малко лесни пари и после да остави други да разчистват кашата след него. Ти искаш да я обезвредиш, така че никой вече да не може да я използва. Можеш да направиш избор. Може да решиш да ни помогнеш. Можеш да решиш да помогнеш на мен .

— И на мен — обади се Скълдъгъри от другия ъгъл на стаята.

— Млъквай — каза Валкирия, без да отмества очи от Райън.

На устните на момчето се мярна сянка от усмивка.

— Ако ви помогна — рече, — това действително би вбесило Дийкън, нали?

— О — отвърна момичето. — Категорично.

Тази мисъл се хареса на Райън. Доколкото му идваше на ум, това беше единственият начин да си отмъсти на човека, лишил го от семейство и живот, които всъщност въобще не бяха съществували. Но болката на Райън от липсата им беше истинска. Мъката му беше истинска. И поне за следващите няколко часа момчето реши самият той също да бъде истински.

— При едно условие — рече.

Видя как в тъмното Валкирия наклони глава на една страна.

— Така… — отвърна тя предпазливо.

— Ако ви помогна и обезвредя бомбата, ще ми позволиш ли да те целуна?

И тогава Райън усети как по устните на момичето плъзва бавна, много бавна усмивка.

— Ще видим — отвърна тя и стана. После му подаде ръка, за да се изправи и той.

Скълдъгъри ги поведе през мола. Магазините бяха затворени и тъмни, но основната част на търговския център беше все още осветена. Чувството да видят пусто едно място, предназначено да подслонява тълпи, беше доста странно. Не беше нормално. Не беше редно. Общата атмосфера беше на пълна самота.

Без никой да продума, слязоха надолу по изключения ескалатор. Стигнаха партерния етаж и Райън се зае да обикаля наоколо с протегната напред ръка. Скълдъгъри твърдеше, че когато се приближи до Машината, момчето ще започне да чувства нещо. Може би вибрации. Гъдел. Райън беше попитал дали ще боли. Скълдъгъри не можеше да обещае нищо по този въпрос.