Робърт МакКамън: Момчешки живот

Татко поведе по „Мърчант Стрийт“ и подкарахме през центъра на Зефир, където се намираха магазините. Ето ги бръснарницата „Долар“, мъжка мода „Стаг“, местният железарски и хранителен магазин, зарзаватчийницата „Пигли-Уигли“, също и магазин „Улуърт“ кино „Лирик“ и други разнообразни атракциони, разположени по централната улица, която дори имаше истински тротоари. Не беше кой знае какво обаче — ако мигнеш няколко пъти, вече си я подминал. След това татко прекоси през железопътната линия, продължи още две мили и зави в портала, над който бе окачена табела „Мандра Грийн Медоус“. Камионите за мляко вече стояха на товарните рампи, готови за товарене. Тук кипеше усърден труд, понеже мандра „Грийн Медоус“ отваряше рано и млекарите си имаха постоянни маршрути.

Понякога, когато графикът на татко беше особено натоварен, той ме молеше да му помогна с доставките. Обичах тишината и спокойствието на сутрините. Обичах света преди изгрев. Харесваше ми да откривам какво си поръчват от мандрата различните хора. Не знам защо; може би бях наследил любопитството на дядко Джейбърд.

Татко провери списъка с бригадира — едър мъж с войнишка подстрижка, казваше се г-н Боуърс — и след това започнахме да товарим камиона ни. Ето ги бутилките с мляко, кашоните с пресни яйца, кофите с извара и специалните картофена и бобена салата на „Грийн Медоус“. Всички те бяха още студени от хладилната зала, а под светлините на товарната рампа заскрежените бутилки с мляко блестяха. На хартиените им капачки беше нарисувано лицето на усмихнат млекар и имаше надпис: „Добро за теб!“ Докато работехме, г-н Боуърс дойде и ни погледа с клипборд, отпуснат покрай бедрото му и с бучнат зад ухото молив.

— Ще ли ти се да станеш млекар, Кори? — попита ме той.

Отвърнах, че може и да стана.

— На света винаги ще му трябват млекари — продължи г-н Боуърс, — нали така, Том?

— Което си е вярно, вярно си е — отвърна татко.

Това му беше общата безсмислена фраза, която използваше, ако слуша само с половин ухо.

— Ела да кандидатстваш, като станеш на осемнайсет — посъветва ме бригадирът. — Ще те уредим!

Той ме тупна по рамото така, че за малко да ми изтракат зъбите. Във всеки случай здравата дръннаха бутилките в касетката, която носех.

След това татко се качи зад големия волан, аз се настаних на седалката до него, той завъртя ключа, двигателят изрева и камионът с все сметановия си товар се отлепи от товарната рампа.

— Какво ще речеш за предложението? — попита татко. — Да станеш млекар имам предвид. Влече ли те?

— Би било забавно — съгласих се.

— Всъщност не е. Не, нищо лошо няма, но не е работа, която да те забавлява всеки ден. Предполагам, че никога не сме си говорили за това какъв искаш да станеш, нали?

— Не, сър.

— Ами не мисля, че непременно трябва да си млекар просто защото моята професия е такава. Нали разбираш, не съм започнал с намерението да ставам млекар. Дядко ти Джейбърд искаше да ме прави фермер като него. Баба ти Сара искаше да стана лекар. Можеш ли да си представиш? — Татко ме стрелна с поглед и се ухили. — Аз — доктор? Доктор Том! Не, сър, това не е за мен!

— А какъв си искал да бъдеш? — полюбопитствах.

Татко помълча за малко. Като че ли обмисляше въпроса ми, при това много внимателно. Хрумна ми, че може би никой досега не го е питал подобно нещо. Той стисна укрепения със спици волан в ръцете си на възрастен и се споразумя с пътя, който се виеше пред фаровете ни, а после каза:

— Първият човек на Венера. Или ездач в родео. Или човек, който може да погледне към празно място и да види в главата си къщата, която иска да построи там, чак до гвоздейчетата и керемидките. Или детектив… — татко издаде тих кикот дълбоко в гърлото си. — Но в мандрата им трябваше още един разносвач на мляко, така че станах млекар.

— Не бих имал против да съм шофьор на спортни коли — признах.

Татко понякога ме водеше на състезанията с коли на пистата до Барнсбъро. Сядахме, ядяхме хотдог и гледахме как летят искри от сблъсъците на очукан метал.

— Да стана детектив също няма да е зле. Ще разгадавам мистерии и тем подобни, също като момчетата Харди 14 14 Братята Харди (Hardy Boys) — герои на серия юношески криминални романи, излизали в САЩ от 1927 г., винаги под псевдонима на Франклин Диксън, макар че върху серията работят много автори. .

— Аха, няма да е лошо — съгласи се татко. — Човек не знае как ще се извъртят нещата обаче, това си е самата истина. Целиш се към дадено място, летиш като точна стрела, но преди да удариш в десетката, вятърът те повлича. Не вярвам да съм срещал дори един човек, който да е станал такъв, какъвто е искал, когато е бил на твоята възраст.