Робърт МакКамън: Момчешки живот

— Кори? — повика ме татко. — Подай ми ръка, сине!

Спуснах се на тинестия бряг и му оказах каквато помощ можех — на колкото бе способно изплашено дете. След това той стъпи на твърда почва и бръсна мократа коса от челото си. Каза настоятелно:

— Трябва да намерим телефон. В онази кола имаше човек. Пое право към дъното!

— Видях… видях… — посочих към гората от другата страна на Шосе 10. — Някой сто…

— Хайде, да вървим!

Татко вече пресичаше пътя със сковани, джапащи крачки, понесъл обувките си в ръка.

Сритах на скорост собствения си кракомобил и го последвах плътно като сянка, а погледът ми се върна натам, където бях видял силуета, но там нямаше нищо и никой — абсолютно никой.

Татко запали двигателя на млекарския камион и включи парното. Зъбите му тракаха, но на сивия сумрак лицето му беше бледо като восъчна свещ.

— Каква проклетия само… — каза той и с това ме шокира, понеже никога не псуваше пред мен. — Закопчан с белезници за волана, така беше! С белезници! Боже мой, лицето му беше направо смазано от бой!

— Кой беше?

— Понятие си нямам — татко усили парното и след това подкара на юг към най-близката къща. — Сигурация е обаче, че някой добре го беше опухал! Боже, колко ми е студено!

Отдясно се отклоняваше черен път и татко тръгна по него. На петдесетина ярда от Шосе 10 се издигаше малка бяла къща с веранда и комарник на вратата. От едната й страна бе разположена розова градина. Под зелен пластмасов навес бяха паркирани две коли, едната — червен „Мустанг“, а другата — стар „Кадилак“, опръскан с ръждиви петна. Татко спря пред къщата и нареди:

— Чакай тук! — след което зашляпа с мокрите си чорапи към вратата и натисна звънеца.

Наложи се да позвъни още два пъти, преди да му отворят под звънтенето на вятърни чанове и на прага да застане червенокоса жена, в която можеха да се съберат три като майка ми. Носеше син пеньоар с черни цветя по него.

Татко каза:

— Госпожо Грейс, трябва да използвам телефона ви наистина бързо!

— Целият сте мокър ! — гласът на г-жа Грейс прозвуча като стържене на ръждив трион.

В ръка стискаше цигара, а пръстите й бяха обсипани с пръстени.

— Случи се нещо лошо — осведоми я татко.

Тя въздъхна като червеноглав буреносен облак и се съгласи:

— Ами добре тогава, айде влезте! Пазете килима!

Татко влезе в къщата, звънтящата врата се затвори, а аз си седях в млекарския камион, докато първите оранжеви лъчи на утрото избликваха иззад хълмовете на изток. Можех да надуша езерото в кабината при мен. На пода под седалката на баща ми имаше локва вода. Бях видял някой да дебне в гората. Знаех, че съм го зърнал. Или не бях? Тогава защо този някой не дойде да види какво е станало с човека в колата? И кой изобщо беше онзи в колата?

Умувах върху тези въпроси, когато вратата се отвори отново и г-жа Грейс излезе навън, този път навлякла върху синята си роба торбест бял пуловер. Беше си обула гуменки, глезените и прасците й бяха дебели като млади дървета. В едната си ръка крепеше кутия с бисквити „Лорна Дун“, а в другата — запалената цигара. Приближи се до млекарския камион и ми се усмихна.

— Здрасти! — каза ми. — Ти си Кори.

— Да, ’спожо! — отвърнах.

Г-жа Грейс не се усмихна особено убедително. Устните й бяха тънки и носът — широк и плосък, а веждите й представляваха драснати с черен молив черти над хлътнали сини очи. Ръгна кутията с бисквити към мен.

— Искаш ли бисквитка?

Не бях гладен, но нашите винаги са ме учили да не отказвам подаръци. Взех си бисквитка.

— Вземи си две — предложи г-жа Грейс, така че си взех и втора. Тя също изхруска една бисквита и след това си дръпна от цигарата и блъвна дим през ноздрите си. Каза: — Баща ти е нашият млекар, та смятам, че сигурно сме в списъка. Шест кварти мляко, две мътеници, две шоколадови и три пинти сметана.

Проверих в списъка. Ето го името й — Грейс Стафърд — и поръчката точно както ми я издиктува. Казах на г-жа Грейс, че ей-сега ще й приготвя покупките.

— На колко си години? — поинтересува се тя, докато работех. — Дванайсет?

— Не, ’спожо. Ще ги навърша през юли.

— Аз имам син — г-жа Грейс тръсна пепелта от цигарата си. Сдъвка още една бисквита. — Стана на двайсет през декември. Живее в Сан Антонио. Знаеш ли къде е това?

— Да, ’спожо. Тексас. Където е и Аламо.

— Точно така. Стана на двайсет, което значи, че аз съм на трийсет и осем. Какво съм дърто изкопаемо, а?

„Това е въпрос капан!“, казах си и реших да отговоря: