Робърт МакКамън: Момчешки живот

Събу си обувките. Колата започваше да се обръща към страната на пътника и от нея се разнасяше ужасен вой, вероятно резултат от нахлуването на вода в купето.

Татко каза:

— Дръпни се!

Отстъпих и той скочи във водата.

Баща ми беше добър плувец. Стигна до колата с няколко мощни загребвания и видя, че прозорецът откъм шофьора е отворен. Можеше да усети засмукването на въртящата се около краката му вода, която теглеше автомобила надолу към неизмеримата дълбина.

— Излизай! — извика, но шофьорът просто си седеше вътре.

Татко се хвана за вратата, посегна вътре и сграбчи жертвата за рамото. Беше мъж и не носеше риза. Плътта му беше бяла и студена и баща ми усети как собствената му плът настръхва. Главата на шофьора се заклати назад със зинала уста. Русата му коса бе подстригана късо, черни синини плътно затваряха очите му, лицето му беше подуто и деформирано в резултат от зверски побой. Около гърлото му беше стегната медна телена струна за пиано, тънкият метал — усукан толкова здраво, че кожата се бе цепнала.

— Иисусе! — прошепна баща ми, цапайки във водата.

Колата се люлееше и съскаше. Главата на шофьора увисна отново върху гърдите, като че ли нещастникът се готвеше за молитва. Водата вече се беше вдигнала над голите му колене. В този момент баща ми осъзна, че шофьорът е чисто гол, няма и конец по себе си. Нещо проблесна на волана — белезници, които прикрепяха дясната китка на мъжа към кормилото.

Баща ми беше преживял трийсет и четири години. Беше виждал мъртъвци и преди. Когато и двамата са били на по петнайсет, Ходж Клемънсън — един от най-добрите му приятели — се беше удавил в река Текумзе и тялото му беше намерено чак след три дни, подуто и покрито с жълта дънна тиня като черупка на древна мумия. Преди шест години татко се бе изправил пред останките на Уолтър и Джийни Трейнър след челен сблъсък между буика им и камион с трупи, каран от надрусано със стимуланти хлапе. Беше видял и овъглените мощи на Малкия Стиви Каули, след като пожарникарите угасиха пламъците по смачканата черна спортна кола на име Среднощната Мона. Татко се бе взирал към ухилената усмивка на смъртта няколко пъти и бе понесъл тази гледка като мъж, но този път бе различно.

Този път смъртта бе надянала маската на убийството.

Колата потъваше. Когато се потопи капакът на двигателя, опашните й спойлери щръкнаха нагоре. Тялото зад волана помръдна отново и баща ми забеляза нещо на рамото на мъртвеца. Синя ивица на фона на бялата кожа. Не, не беше синина, а татуировка. Представляваше череп с крилца, излизащи от костените му слепоочия.

Колата нагълта още вода и блъвна силна струя мехури. Езерото не търпеше да му се отказва; то се канеше да си прибере играчката и да я пъхне в едно от потайните си чекмеджета. Когато купето започна да се плъзга в тъмата, струята награби краката на татко и го дръпна под повърхността. Застанал на червения каменен нос, аз видях главата му да изчезва и извиках:

— Татко! — а паниката кипеше в стомаха ми.

Под водата баща ми се бореше с мускулите на езерото. Колата потъваше под него и докато краката му блъскаха за опора в течния гроб, нов поток мехури избликна нагоре и го откъсна от водовъртежа, позволявайки му да се изкатери по сребърната стълба към въздушния джоб на тавана.

Видях главата му да се подава на повърхността.

— Татко! — извиках отново. — Татко, излизай!

— Добре съм! — отвърна той, но гласът му трепереше. — Идвам!

Той заплува кучешката към брега, тялото му внезапно бе отслабнало като изцеден парцал. Езерото продължаваше да се бунтува там, където колата бе разтревожила вътрешностите му, сякаш храносмилаше нещо развалено. Татко не успя да се изкатери на червената скала, така че изплува до място, където можеше да се издърпа по израслите лози и камъните.

— Добре съм! — повтори ми, докато излизаше от езерото и краката му потъваха до коленете в тинята.

Костенурка с размер на супена чиния се стрелна покрай него и потъна с разтревожено избълбукване. Погледнах назад към камиона с млякото; не знам защо, просто така направих.

И видях нечий силует, застанал в горите от другата страна на пътя.

Просто си стоеше там. Носеше дълго тъмно палто. Полите му трепкаха на вятъра. Може би бях усетил погледа на онзи, който ме гледаше, докато на свой ред гледах как татко плува към потъващата кола. Потреперих леко — мъртвешки студ, — а след това примигнах няколко пъти и там, където бе стоял силуетът, сега отново имаше само люляна от вятъра гора.