Робърт МакКамън: Момчешки живот

Ето в това вярвам аз.

Истината за живота е, че всяка година ни отдалечава все повече от същността, с която сме били родени. Товарят ни камъни на раменете, някои от тях — добри, други не толкова. Случват ни се разни неща. Любими хора умират. Други катастрофират и биват осакатени. Хората губят пътя си по една или друга причина. Не е трудно да се случи в този свят на луди лабиринти. Самият живот дава всичко от себе си, за да ни издърпа изпод краката спомена за магията. Човек не осъзнава какво му се случва, докато един ден не усети, че е изгубил нещо, което дори не е сигурен какво точно представлява. Все едно да се усмихнеш на хубаво момиче и тя да те нарече „господине“. Просто се случва…

За мен са важни тези спомени кой съм бил и къде съм живял. Те съставят голяма част от онова, което ще стана, когато стигна края на пътя си. Имам нужда от спомена за магията, ако изобщо мога да се надявам да призова магия отново. Трябва да знам и да помня, и искам да ви разкажа.

Казвам се Кори Джей Макенсън. Родният ми град се наричаше Зефир, в Южна Алабама. Там никога не ставаше твърде студено или твърде горещо. Улиците му бяха засенчени от големи черни дъбове, а къщите му имаха предни веранди и щори на прозорците. Имаше парк с две бейзболни игрища, едно за деца и едно — за големи. Имаше обществен плувен басейн, където водата беше синя и чиста, и децата се хвърляха в дълбокия край, за да вадят монети. На Четвърти юли в града устройваха барбекю, а в края на лятото — състезание по писане. Когато бях на дванадесет, през 1964 г., в Зефир живееха към хиляда и петстотин души. Имаше кафене „Брайт Стар“, магазин „Улуърт“, малка зарзаватчийница „Пигли-Уигли“. На Шосе 10 пък се намираше къща, в която живееха лоши момичета. Не всяко семейство притежаваше телевизор. Страната бе на сух режим, което ще рече, че контрабандистите на алкохол процъфтяваха. Пътищата водеха на север, на юг, на изток и на запад, а през нощта на път за Бирмингам минаваше товарен влак и след него оставаше мирис на изгорено желязо. Зефир имаше четири църкви и основно училище, и гробище, което се намираше на Поултър Хил. Наблизо имаше и езеро — толкова дълбоко, че спокойно можем да го обявим за бездънно. Родният ми град беше пълен с герои и злодеи, честни хора, които познаваха красотата на истината, и други, за които красотата се таеше в лъжата. Родното ми градче навярно много напомня вашето.

Но Зефир беше магическо място. Духове се разхождаха на лунна светлина. Излизаха от тревистото гробище и стояха на хълма, и си говореха за старите времена, когато „Кока-кола“ наистина била яка работа и човек можел да различи демократите от републиканците. Знам. Чувал съм ги. Бризът в Зефир духаше през комарниците, разнасяйки аромата на орлови нокти и пробуждаща се любов, и назъбени сини светкавици връхлитаха земята и пробуждаха омраза. Имахме страшни бури и суша, и реката, която минаваше извън града ни, бе добила навика да го наводнява. През пролетта на петата ми година наводнение изкара змии по улиците. След това ястребите се спуснаха — тъмно торнадо от стотици птици — и вдигнаха змиите в усмъртяващите си клюнове, и реката се сгуши отново в бреговете си като набито куче. Подир туй слънцето изскочи като призовано от фанфари и от опръсканите с кръв покриви на родното ми градче се вдигна пара.

Имахме си черна кралица, която беше на сто и шест години. Имахме стрелец от Запада, който бе спасил живота на Уайът Ърп в О. К. Корал. Имахме си чудовище в реката и тайна в езерото. Имахме призрак, който витаеше по шосето зад волана на черна спортна кола с нарисувани на капака пламъци. Имахме си Гавраил и Луцифер, а също и бунтовник, който се вдигна от мъртвите. Имахме си извънземен нашественик и момче с идеалния замах, и по „Мърчант Стрийт“ вършееше изтърван динозавър.

Градчето беше магическо.

В душата ми се таят спомените за един момчешки живот, прекаран в това омагьосано царство.

Аз помня.

А ето и събитията, за които искам да ви разкажа.

— Кори? Събуди се, сине. Време е!

Оставих татко да ме издърпа от тъмната пещера на съня, разлепих очи и погледнах към него. Вече се беше облякъл, носеше тъмнокафявата си униформа с името — ТОМ, — извезано с бели букви на джоба на гърдите му. Надуших бекон и яйца, а радиото в кухнята свиреше тихо. Издрънча тиган и звъннаха чаши; мама опитно се вихреше в родната си стихия като яхнала течението пъстърва.