Робърт МакКамън - Момчешки живот

Това е номерът с писането. Номерът. Когато писането не ти иде отръки, никой на Божията земя не може да ти помогне. Нито половинката в живота, нито брат или сестра, нито най-добрият приятел, нито редакторът. Никой. Понеже няма друг, който да разбира книгата по-добре от теб самия. Ако има някакъв проблем, трябва да се занимаваш лично с него — ти и само ти.

И обратното, когато работата ти спори… какво мога да кажа? Че чуваш ангелски псалми? Че в главата ти звучи музиката на сферите или нещо подобно? Че всяко късметче, което извадиш от бисквитка, гласи: „Предстои ти голям успех, ако не оплескаш книгата“?

Всъщност да, нещо такова е. Във всеки случай, когато работата върви добре и ти виждаш как картината оживява, а героите стават истински хора, опознаваш ги и виждаш лицата им, и осъзнаваш, че в определен смисъл твориш Живот, тогава… не мисля, че на света има по-голяма наслада.

Когато завърших „Момчешки живот“, направо бях на седмото небе, толкова добра смятах, че се е получила. Пратих ръкописа на издателя си с мисълта: „Рик, те ще ти се обадят и ще бъдат толкова възхитени, че ще ти кажат: Рик, не знаехме, че си способен на такова нещо, тази книга е толкова различна и сме толкова развълнувани, а ти си свършил страхотна, страхотна работа! “

Чаках и чаках. И след това телефонът звънна.

Рик. Слушай. Ами… знаеш ли… за книгата. Наистина ни харесва и тъй нататък, обаче… нали знаеш… в нея всъщност се разказва за убийство и ти ще объркаш читателите, като ги караш да си мислят, че романът е автобиография и… знаеш ли… сигурно трябва да изрежеш всичкото това за града и за хората и да се съсредоточиш върху убийството.

Съжалявам. Съжалявам. Просто… ми май… телефонът нещо не работи добре. Така мисля. Съжалявам.

Когато се посъвзех, върнах обаждането и казах:

— Задръжте така за момент. Утре съм в издателството!

После отидох на летището — аз, жителят на Бирмингам, Алабама, дето всъщност нямах кой знае какво литературно образование, но изпитвах любов към четенето и писането, и имах усещането, че този път — този път! — трябва да се боря за това, в което вярвам. Така отлетях за Ню Йорк, за да се изправя срещу големите литературни акули.

Казах им, че не мога да променя книгата. Че ако настояват за тези промени, аз съм готов да скъсам договора си с тях и че е време да се отърси пепелта от жаравата, в която се бе превърнала кариерата ми.

Големите акули ми цитираха разни факти от бизнеса и цифри от графиката на стената, касаещи лошотиите, сполитащи писателите, които се мъчат да излязат от кутиите си, но след това се съгласиха. Добре, казаха. Твоята книга си е твоя книга. Ако вярваш толкова силно в нея, значи и ние вярваме.

Това беше чудесно. Направо чудесно. Но все пак… нали знаете, когато някой погледне детето ти и каже: „О, какво е хубавко, много добро и силно. Щом ти си рекъл…“ — част от радостта на сътворението просто изгасва. Част от всичкото онова, което те превръща в писател, просто незабелязано увяхва и окапва като спаружени есенни листа.

„Момчешки живот“ не беше написан за детска аудитория, но през годините от първата си публикация насам набра огромна популярност сред по-младите читатели. Не знам какви са точните цифри, но го преподават в гимназиите из страната. Знам, понеже съм посещавал цяла камара и съм изнасял открити уроци по английски в спортни зали и класни стаи. А в един и същи ден получих писмо от шотландски господин към осемдесетте и от момче от Сиатъл, което беше на тринадесет. И двамата ми пишеха колко много са се наслаждавали на книгата. Мисля, че тя вече има световна слава. Да видиш японската корица с изображението на Кори, застанал на ръба на езерото е… ами, просто изумително е.

Непременно трябва да спомена обаче едно конкретно писмо, защото за мен то беше… как мога да опиша усещането?

Преди няколко години една жена ми писа с вестта, че възрастният й баща е починал и предсмъртното му желание било да го погребат заедно с любимата му книга.

Бил я чел и препрочитал непрестанно, казваше ми госпожата. Толкова пъти, че вече не била книга. Превърнала се била в негов близък приятел.

Неотдавна посетих книжарница от голяма верига — по случайност, не в моя роден град — и отидох до онзи щанд, дето го наричат „Маса за класики“. На нея се намират романите на Дикенс, Юго, Стайнбек, Твен, Верн, Ъпдайк, Вонегът… на практика всички, които учителите се опитват да накарат учениците си да прочетат и настояват, че те са длъжни да ги прочетат най-малкото заради бъдещето на света.