Оливър Боудън - Възмездие

Профуча над главите ни, макар само аз да чух жуженето й, и се заби във въжето. Разкъса го, но не го преряза.

Рискувах да ме забележат и да ме разкрият, но импулсът, инстинктът надделя. Извадих камата си, хвърлих я, тя улучи въжето и слава богу, довърши започнатото.

Гърчещото се, но все още живо тяло на Конър падна върху ешафода. Тълпата ахна и се отдръпна от мен. В същия момент видях Ахилес да се втурва към Конър. Вик на негодувание разкъса смаяното мълчание, ритници и юмруци се насочиха към мен, а стражите си запроправяха път през множеството да ме докопат. Извадих скритото острие и един-двама от зяпачите го опитаха — колкото другите да видят кръвта и да се замислят. Поусмирени, отскочиха от пътя ми и аз се втурнах към коня си, сподирян от гневните им крясъци.

— Докопа Томас, преди той да успее да стигне Вашингтон — обясни ми разочарованият Чарлс по-късно, когато седяхме в ъгъла на гостилницата „Неспокойният призрак“ и обсъждахме случилото се през деня.

Чарлс бе притеснен и непрекъснато се озърташе през рамо. Поведението му изразяваше сполучливо чувствата му и почти му завидях за свободата да не крие какво изпитва. Аз бях принуден да сдържам безпокойството си. А колко угнетен се чувствах! Бях спасил сина си, саботирайки плана на Ордена — операция, която лично бях одобрил. Постъпих като предател. Предадох братята си.

— Какво стана? — попитах.

Конър сграбчил Томас и преди да го убие, го засипал е въпроси — защо Уилям искал да купи земята на хората му, защо се опитваме да убием Вашингтон.

Кимнах. Отпих от бирата.

— Чу ли какво му отговори Томас?

— Каза му, че никога няма да научи.

Чарлс ме погледна плахо и изморено.

— А сега какво, Хайтам? Какво ще правим?

От самото начало Чарлс ненавиждаше Вашингтон, а неуспешният опит за убийство задълбочи гнева му. Прие като лична обида факта, че Вашингтон е оцелял — как смее? — и никога не му прости. Не след дълго британците превзеха Ню Йорк и едва не заловиха Вашингтон. Обвиниха го за поражението — сред най-злостните му критици беше Чарлс, който изобщо не се впечатли от набега на генерала през река Делауеър, макар победата му в битката за Трентън да възобнови надеждите на революционерите. Чарлс злорадстваше, когато генералът претърпя поражение в битката при Брендиуайн и изгуби Филаделфия. Нападението на Вашингтон над британците в Джърмантаун се оказа фиаско. Беше ред на Вали Фордж.

След като спечели битката за Уайт Марш, Вашингтон поведе армията си да презимува на по-безопасно място. Вали Фордж в Пенсилвания се оказа лош избор. Дванайсетте хиляди войници под негово командване бяха толкова оскъдно екипирани и изтощени, че босите им крака оставяха кървава диря по време на похода.

Армията бедстваше. Храната и дрехите не стигаха, конете измираха от глад. Тиф, жълтеница, дизентерия и пневмония избиваха хиляди в лагера. Борбен дух и дисциплина буквално не съществуваха.

Въпреки поражението в Ню Йорк и Филаделфия и дългата, мъчителна и студена смърт, която покосяваше войниците във Вали Фордж, Вашингтон се уповаваше на своя ангел пазител — Конър. И Конър вярваше във Вашингтон е непоколебимостта на младостта. Думите ми не успяваха да го разколебаят, нищо не можеше да го убеди, че Вашингтон е отговорен за смъртта на майка му. Той смяташе тамплиерите за виновници и кой би оспорил правото му да стигне до такова заключение? Все пак бе видял Чарлс в селото. И не само него, но и Уилям, Томас и Бенджамин.

О! Бенджамин! Другият ми проблем. През последните години той петнеше Ордена, меко казано. Пробва да продаде информация на британците и го изправиха на съд през 75-а. Дотогава, както беше предвидил, заемаше поста на главен лекар и директор на медицинската служба на Континенталната армия. Обвиниха го във „връзки е врага“ и го хвърлиха в затвора. Освободиха го в началото на тази година и той изчезна безследно.

Не знаех дали се е отвърнал като Брадок от идеалите на Ордена. Знаех обаче, че вероятно е организирал кражбата на провизии, предназначени за Вали Фордж. Обирът, разбира се, усложняваше още повече положението на клетниците в лагера. Бенджамин очевидно бе загърбил целите на Ордена в името на личната облага и се налагаше да го спрем. Поех лично задачата. Тръгнах от Вали Фордж и препускайки през мразовитата, заснежена филаделфийска пустош, открих църквата, където Чърч бе лагерувал.