Оливър Боудън - Възмездие

— Братя, моля ви — рекъл Уилям. — Убеден съм, че ще намерим разрешение.

Но ирокезите не искали и да чуят. Настоявали, че земята била тяхна, независимо колко сладкодумен е Уилям. Той ги убеждавал, че ако земята им премине в тамплиерски ръце, ще бъде опазена от попълзновенията на победителите в предстоящия конфликт.

Членовете на местната конфедерация започнали да спорят. Споделяли съмненията си. Някои наистина смятали, че сами не са способни да се преборят с могъщите армии на британците и на заселниците; други обаче настоявали, че сделката с Уилям не предлага по-добър изход. Били забравили как преди две десетилетия тамплиерите освободили хората им от робство, опълчвайки се на Сайлъс. Помнели експедициите, които Уилям организирал, за да търси храма на Предците; помнели как разкопал могилата, която бяхме открили. Гневът им не бил стихнал, недоволството все още тлеело в сърцата им.

Уилям им припомнил как винаги се е застъпвал за мира и ги е защитавал.

— Ако искаш да ни защитиш, дай ни оръжия. Мускети и коне, с които сами да се браним — възразили членовете на конфедерацията.

— Войната не е отговор — отвърнал Уилям.

— Вие местите границите. Дори днес хората ти копаят земята, без да показват и капчица уважение към онези, които живеят върху нея. Думите ви са по-сладки от мед, но лъжливи. Не сме дошли да преговаряме. Не сме дошли да продаваме. Дойдохме да кажем на теб и на хората ти да си вървите от тези земи.

За съжаление Уилям се опитал да наложи волята си със сила. Застрелял един индианец и заплашил да убие и други, ако откажат да подпишат договора.

Ирокезите отказали категорично да се поддадат на натиска. Хората им започнали да падат, пронизани от куршуми. После се появило момчето. Накарах хората на Уилям да ми го опишат подробно и описанието им съвпадаше с видяното от Бенджамин в Мартас Виниърд и от Чарлс, Томас и Джон — в Бостън. Носел същата огърлица и асасинска мантия. Беше същото момче.

— Какво каза на Уилям? — попитах войника, застанал пред мен.

— Каза, че е решил да сложи край на кроежите на господин Джонсън и на ламтежа му да заграби индианските земи за тамплиерите.

— Отговори ли му Уилям?

— Да, сър, обясни на убиеца си, че тамплиерите искат земите, за да защитят индианците. Каза му, че нито крал Джордж, нито заселниците ще се застъпят за интересите на ирокезите.

Подбелих очи.

— Не особено убедителен аргумент, при условие че е избивал ирокези, когато момчето се е появило.

Войникът сведе глава.

— Вероятно сте прав, сър.

Ако ви се струва, че приемам твърде философски смъртта на Уилям, знайте, че има смекчаващи вината ми обстоятелства. Уилям, макар и всеотдаен и усърден труженик, не беше най-добросърдечният човек на света. Вместо да подходи дипломатично, той бе използвал сила и бе провалил преговорите. Неприятно ми е да го кажа, но той сам подписа смъртната си присъда. Опасявам се, че некомпетентността винаги ме е отблъсквала — и на младини, когато навярно съм попил тази нетърпимост от Реджиналд, и сега, макар да съм подминал петдесетте. Уилям постъпи като глупак и плати с живота си. Освен това, въпреки че планът да се сдобием със земя беше важен за нас, той вече не се нареждаше сред главните ни цели; не и откакто започна войната. Основната ни задача сега бе да си осигурим контрол над армията, а понеже честните средства удариха на камък, решихме да прибегнем до нечестни — да убием Вашингтон.

Заговорът ни обаче се провали, защото асасинът взе на прицел Джон — нашия офицер в британската войска. Набеляза го, защото Джон се бореше срещу бунтовниците. И отново, макар да не ми хареса, че губя толкова ценен човек, кроежите ни нямаше да претърпят крах, ако в джоба на Джон не бяха намерили писмо. Писмото, за жалост, съдържало подробен план за убийството на Вашингтон и споменавало извършителя — Томас Хики. Младият асасин веднага поел към Ню Йорк, за да нанесе удар върху следващия в списъка си — Томас.

Там Томас произвеждаше фалшиви пари, за да попълва фондовете ни, и се готвеше за убийството. Чарлс вече бе пристигнал в Ню Йорк с Континенталната армия. Аз самият също бях в града. Не след дълго ме уведомиха, че момчето е открило Томас, но и двамата са арестувани и хвърлени в Брайдуелския затвор.

— Не бива да допускаме повече грешки, Томас — казах му, когато го посетих, треперейки от студа и отвратен от миризмата и врявата в тъмницата.

В същия момент го видях в съседната килия — асасина.