Оливър Боудън - Възмездие

И разбрах. Зърнах очите на майка му, катраненочерната й коса и гордата брадичка. Беше копие на Зио. Несъмнено беше мой син.

— Той е — каза Чарлс, когато излязохме заедно от затвора.

Сепнах се, но Чарлс не забеляза — Ню Йорк бе мразовит, дъхът ни висеше като пелена пред лицата ни и той бързаше да се скрие на топло.

— Кой?

— Момчето.

Знаех за кого говори, разбира се.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, Чарлс? — рекох сърдито и духнах в дланите си да ги стопля.

— Не помниш ли, че ти разказах как Вашингтон нападна индианско село през 60-а. Споменах, че едно момче ме заплаши.

— Да, сетих се. И то е нашият асасин, така ли? Същият от бостънското пристанище? Същият, който уби Уилям и Джон? Това е момчето в затвора?

— Така изглежда, Хайтам, да.

— Разбираш ли какво означава това, Чарлс? — възкликнах ядосано. — Означава, че ние сме създали асасин. У него пламти омраза към всички тамплиери. Той те видя онзи ден, когато са опожарили селото му, нали?

— Да… да… Нали ти казах вече…

— Сигурно е видял и пръстена ти. Предполагам, че е носил отпечатъка му върху кожата си няколко седмици след срещата ви. Прав ли съм, Чарлс?

— Загрижеността ти за детето е трогателна, Хайтам. Винаги си закрилял местните…

Думите застинаха върху устните му, защото сграбчих пелерината му и го притиснах към каменната стена на затвора. Долепих нос в неговия и го изпепелих с очи.

— Загрижен съм за Ордена, Чарлс. Единствената ми грижа е Орденът. И поправи ме, ако греша, но Орденът не проповядва безсмислено изтребване на индианци и опожаряване на индиански села. Помня, че не съм ти преподавал такива уроци. Знаеш ли защо? Защото такова поведение поражда… как да се изразя?… недоброжелателство, да речем, сред онези, които се надяваме да спечелим за нашата кауза. Изпраща коренното население в редиците на враговете ни. Както в този случай. Загинаха наши събратя и плановете ни са застрашени заради поведението ти преди шестнайсет години.

— Не заради моето поведение. Вашингтон…

Пуснах го, отстъпих назад и скръстих ръце.

— Вашингтон ще си плати за стореното. Ще се погрижим. Той е жесток и негоден за лидер.

— Съгласен съм, Хайтам, и вече съм взел мерки да не се натъкваме на повече спънки, да убием два заека с един куршум, така да се каже.

Изгледах го втренчено.

— Какви мерки?

— Ще обесят местното момче. Ще го обвинят, че е участвало в заговор за убийството на Вашингтон и че е убило тъмничаря. Вашингтон ще присъства, разбира се, лично ще се погрижа. Ще използваме възможността да го убием. Томас, естествено, ще изпълни охотно задачата. Остава ти, Велики майсторе, да благословиш мисията ни.

— Не разполагам с много време за размисъл — отбелязах и долових колебанието в гласа си. Защо се колебаех? Какво значение имаше кой ще живее и кой ще умре?

Чарлс разпери ръце.

— Понякога добрите планове не изискват много време.

— Да — съгласих се. — Да.

— Е?

Замислих се. С една дума щях да подпиша смъртната присъда на детето си. Какво чудовище е способно да постъпи така?

— Направете го — казах.

— Добре — отвърна той с високомерно задоволство. — Да не губим повече време. Тази нощ ще разпространим слух из Ню Йорк, че утре ще екзекутират предател на Революцията.

Късно е да изпитвам бащински чувства. Искрицата, способна да подклажда привързаност у мен, отдавна е изтляла. Предателствата и убийствата са се погрижили да я угасят.

Тази сутрин се събудих, седнах стреснато в леглото и огледах непознатата стая. Отвъд прозореца нюйоркските улици се раздвижваха лека-полека. Дали си въобразявах, или из въздуха витаеше вълнение? По-възбудено от обикновено ли звучаха гласовете на минувачите? И дали това се дължеше на предстоящата екзекуция? Днес щяха да обесят…

Конър, така се казва. Така го е нарекла Зио. Питах се колко ли различно щеше да е, ако го бяхме отгледали заедно?

Щеше ли пак да се казва Конър?

Щеше ли да избере пътя на асасините?

И ако отговорът е „Не, нямаше да избере пътя на асасините, защото баща му е тамплиер“, означаваше ли това че съм мерзавец, урод, мелез? Мъж с неясна принадлежност.

Бях решил обаче да не позволя синът ми да умре. Не днес.

Облякох се. Не в обичайните си дрехи, а в тъмна роба с качулка, която закриваше лицето ми. Отидох бързо в конюшнята, намерих коня си и го пришпорих към площада, където щяха да екзекутират Конър. Прекосявахме в галоп калните оживени улици, а гражданите отскачаха уплашено от пътя ми или ме гледаха ококорено изпод перифериите на шапките си. Край площада гъмжеше от народ. Зяпачите се събираха за предстоящата екзекуция.