Рик Риърдън: Домът на Хадес

Хейзъл не виждаше кой знае колко в тъмното, но усети нечие присъствие, все едно бе парче желязо в близост до голям магнит. Не можеше да се противопостави на притеглянето и тръгна напред.

И все пак се поколеба. Дръпна юздите на Арион и той потропа нервно с копито. Земята под него изпука и започна да побелява навсякъде, откъдето минеше той, все едно се покрива със скреж. Хейзъл си спомни глетчера Хъбърд в Аляска. Повърхността му бе пукала заплашително под всяка нейна стъпка. Спомни си и пода на ужасната пещера в Рим, който бе пропаднал, за да отнесе Пърси и Анабет право в Тартара.

Можеше само да се надява, че черно-белият хълм няма да се разпадне под нея, затова прецени, че е най-добре да продължи да се движи.

— Хайде, момче — гласът й прозвуча приглушено, все едно говореше през възглавница.

Арион мина през каменната арка. Озоваха се в нещо като двор с размерите на тенискорт, обграден от порутени стени. Имаше още три входа по средата на всяка стена и те водеха на север, на изток и на запад. В центъра на двора се пресичаха два калдъръмени пътя, които образуваха кръст. Над въздуха се бе спуснала мъгла — бели петна, движещи се като живи.

Не е просто мъгла, осъзна Хейзъл.

Мъглата!

През целия си живот бе слушала за Мъглата, за свръхестествения воал, който скриваше света на митовете от очите на смъртните. Той заблуждаваше обикновените хора, а понякога дори и героите, които виждаха чудовищата като безобидни животни, а боговете — като съвсем невзрачни човеци.

Хейзъл никога не си я бе представяла като истински пушек, но когато я видя да се събира около краката на Арион и да се носи над строшените арки на руините, настръхна цялата. Някак осъзна, че това е чиста магия.

Нейде в далечината зави куче. Арион не бе от конете, които се плашат лесно, но се изправи на задните си крака и изпръхтя.

— Всичко е наред — погали го по врата Хейзъл, — каквото и да стане, сме заедно. Сега ще сляза, става ли?

Тя се спусна от гърба на Арион. Без да чака подканяне, конят се обърна и побягна.

— Арион, чакай!

Но вихрогонът вече бе изчезнал по пътя, от който бяха дошли.

Явно нямаше да останат заедно. Кучешкият вой отново се разнесе във въздуха, този път по-близо.

Хейзъл тръгна към центъра на двора. Мъглата сякаш се залепи за нея, хладна и непроницаема.

— Здравейте — реши да каже тя.

— Здравей — отвърна нечий глас.

От северната арка се появи фигура на жена. Не, чакай…

Стоеше на източната арка.

Или всъщност на западната.

Три неясни изображения на една и съща фигура тръгнаха едновременно към центъра на руините. Фигурата бе призрачна, сякаш изваяна от мъглата, а в краката й обикаляха две малки кълбета дим, подобни на животни. Домашни любимци?

Трите фигури стигнаха центъра на руините и се сляха в една.

Млада жена, облечена в тъмна рокля без ръкави. Златисторусата й коса бе събрана на опашка, в старогръцки стил. Роклята й бе от коприна и по нея сякаш минаваха вълни, все едно е мастилена река, която извира от раменете й. Изглеждаше като на не повече от двайсет години, ала Хейзъл знаеше, че видът подвежда.

— Хейзъл Левеск — рече жената.

Бе красива, но мъртвешки бледа. Някога, много отдавна, докато все още живееше в Ню Орлиънс, Хейзъл бе посетила погребението на съученичка. Не можеше да забрави безжизненото тяло на малкото момиче в отворения ковчег. Лицето й бе гримирано така, че да изглежда красиво, все едно спи, но Хейзъл бе ужасена.

Жената й напомни за онова момиче — само дето очите й бяха отворени и чисто черни. Когато наклони глава, отново се раздели на три фигури, мъгливи образи, които се преплитаха една с друга като фотография на някой, който се движи твърде бързо, за да бъде заснет.

— Коя сте Вие? — Пръстите на Хейзъл докоснаха меча. — Искам да кажа… коя богиня?

Хейзъл бе сигурна в това. Тази жената излъчваше сила. Всичко около тях — виещата се мъгла, черно-бялата буря, странният блясък на руините — беше заради нейното присъствие.

— Нека те просветля — кимна жената.

Тя вдигна ръце и в тях се появиха две старинни факли, върху които пукаше пламък. Мъглата отстъпи към краищата на двора. Животните до обутите със сандали нозе на богинята приеха истинската си форма — на черен лабрадор и дълъг сив гризач с бяла козина на лицето. Невестулка, може би?

Жената се усмихна благо.

— Аз съм Хеката — отвърна тя, — богинята на Магията. Трябва да обсъдим много неща, ако искаш да преживееш нощта.