Рик Риърдън: Домът на Хадес

Но най-вече искаше да е на сигурно място. Беше уморена от страхове и ужаси.

Унесена в мисли, Хейзъл стоеше на квартердека, докато Нико вадеше трески от ръцете си, а Лио не спираше да цъка по бутоните на джойстика.

— Това беше толкова тъпо, че чак вдлъбнато — обяви Лио. — Да събудя ли останалите?

Хейзъл се изкушаваше да отговори с „да“, но прецени, че другите заслужават почивката си, след като бяха поели нощната смяна. Бяха изтощени от защитата на кораба. На всеки няколко часа някое изчадие, излязло от недрата на римската митология, решаваше, че Арго II е вкусна хапка. Преди няколко седмици Хейзъл нямаше да повярва, че е възможно да проспиш атака на нумини, но сега не се и съмняваше, че другарите им кротко похъркват в долната палуба. Самата тя потъваше в дълбок като кома сън при първа възможност.

— Имат нужда от почивка — каза тя, — ще трябва сами да намерим друг път.

— Хм! — Лио се втренчи в монитора си. С парцаливата си риза и опръсканите с машинно масло дънки изглеждаше все едно е изгубил битка с парен локомотив. Откакто Пърси и Анабет бяха паднали в Тартара, Лио бе работил без почивка и ставаше все по-гневен и погълнат от заниманията си.

Хейзъл се безпокоеше за него, макар част от нея да бе облекчена от промяната. Всеки път, когато Лио се шегуваше, й напомняше прекалено много за Сами, неговия прадядо… първото гадже на Хейзъл, когото бе срещнала през 1942 година.

Защо животът й трябваше да е толкова объркан?

— Сами, а? — промърмори Лио. — Да виждаш друг път?

Мониторът му показваше картата на Италия. Подобната на ботуш държава бе разделена от Апенините почти точно по средата. Зелената точка, която показваше къде се намира Арго II , бе от западната страна на планиската верига, на няколкостотин километра от Рим. Пътят им изглеждаше лесен. Трябваше да стигнат до място в Гърция, наречено Епир, и да намерят древния Дом на Хадес (или Плутон, както го назоваваха римляните; самата Хейзъл мислеше за него като за Лошия Отсъстващ Татко).

За да стигнат Епир, трябваше да поддържат курс право на изток и да прелетят първо над Апенините, а после и над Адриатическо море. Но уви, всеки път щом пробваха да минат над планините, скалните богове ги атакуваха. През последните два дни бяха отстъпвали на север в търсене на безопасен проход, но не успяха да намерят нищо. Нумините бяха синове на Гея, най-омразната богиня на Хейзъл, което ги правеше смъртни врагове. Арго II не можеше да се издигне достатъчно високо, за да избегне нападенията им. Въпреки многобройните си защити, корабът нямаше как да мине покрай тях, без да стане на трески.

— Вината е наша — каза Хейзъл, — на мен и Нико. Нумините ни надушват.

Тя погледна към своя полубрат. Той бе повъзвърнал част от силите, които бе изгубил по време на плена си при гигантите, но продължаваше да е болезнено мършав. Черната му риза и дънките висяха от скелетоподобното му тяло. Дългата му черна коса падаше над очите, а мургавата му кожа бе станала болезненозеленикава на вид.

Изглеждаше на четиринайсет години, но само на пръв поглед. Нико, подобно на Хейзъл, бе полубог, дошъл от друга епоха. Аурата му бе като на старец — изпълнена с меланхолия от знанието, че мястото му не е в съвременния свят.

Хейзъл не го познаваше много добре, но споделяше тъгата му. Децата на Хадес (Плутон или Лошия Отсъстващ Татко) рядко имаха щастлив живот. А от това, което Нико й бе казал миналата нощ, голямото изпитание тепърва им предстоеше. Домът на Хадес. Брат й й бе разкрил какво ги чака там, заклевайки я да не разказва на останалите.

Нико стисна дръжката на изкования си от стикска стомана меч.

— Духовете на Земята не обичат децата на отвъдното. Това е вярно. Лазим им по нервите. Нумините обаче щяха да усетят кораба и без нас. Носим Атина Партенос, а тя е като огромен магически фар.

Хейзъл потръпна, когато се сети за гигантската статуя, заемаща по-голямата част от трюма. Бяха жертвали много, за да я върнат на бял свят, но нямаха идея какво се очаква да правят с нея. Досега единствената й функция бе да привлича вниманието на чудовищата.

Лио прокара пръст по картата на Италия.

— Ясно е, че не можем да прекосим планините. Бедата е, че те продължават на много километри и в двете посоки.

— Защо не минем по море? — предложи Хейзъл. — Покрай южните брегове на Италия?

— Така пътят става страшно дълъг — възрази Нико, — а и нямаме…

Гласът му потрепера.

— Така де… няма го морския ни експерт. Пърси.