Кен Сколс - Песнопение

Кръвна магия. Беше чел за кралете магове и сделките, които бяха сключили с кръв. А вече се бе сблъскал и с последствията, при това на два пъти. Все още страдаше от кошмари, връщащи го към хребета над Уиндвир, откъдето наблюдаваше как последното заклинание на последния маг унищожава града. Седемте какофонични смърти бяха прецизно създадени от Ксум И'Зир, за да отмъсти за седмината си синове, и бяха сринали Уиндвир, оставяйки го напълно опустошен, както и душата на Неб.

Сега се сблъскваше с кръвна магия за втори път.

Определено в по-малък мащаб, но беше виждал как блатните се сражават заедно със съгледвачите на Рудолфо по време на войната. И двете сили бяха впечатляващи, а въпреки това малка група убийци с помощта на кръвна магия беше проникнала в сърцето на Деветте гори и бе убила Ханрик и престолонаследника на Тюрам в зала, пълна с въоръжена охрана. И едва успяха да ги отблъснат, при това, след като изпълниха задачата си.

Тичаше по коридорите, докато не стигна помещенията за слугите, близо до покоите, където Кембер, стюардът на Рудолфо, бе настанил Ханрик като почетен гост. Двама горянски съгледвачи стояха на пост пред вратата.

— Вътре ли са слугите на блатния крал? — попита Неб.

Единият от стражите кимна.

— Не сме им казали нищо.

Неб преглътна.

— Добре. — Не искаше да прави това. Погледна масивната затворена врата. Как да каже на момичето, което обичаше, че най-добрият й приятел и съратник е мъртъв?

Представи си лицето на Ханрик и фалшивата песен, с която гигантът се дереше мигове преди атаката. Усети как гърлото му се свива и осъзна, че ще заплаче, ако не се стегне. „Ти си офицер от Деветте горски дома. Ти си мъж.“

Сложи ръка на бравата и се обърна към мъжете, които го следваха.

— Чакайте тук.

Отвори вратата, влезе в помещението и затвори след себе си. Стаята миришеше на влажна пръст. Блатните се бяха събрали около Уинтърс и общуваха на невербален език, който му беше непознат. Всички бяха разчорлени в съгласие с традициите си. Пепелта и калта, които втриваха в кожата и косата си, им придаваха див вид, който отблъскваше останалите. Жилавата им кралица изглеждаше притеснена и любопитна, но очите й се озариха, щом го зърна. Жестовете им секнаха, когато тя се изправи.

— Небиос, какво става? Пред вратата има стражи, не ни пускат да излезем.

Неб преглътна мъчително и кимна бавно.

— Трябва да поговорим. — Очите му се стрелнаха към наобиколилите я слуги. — А после Рудолфо иска да се срещнете в кабинета му. — Думите му се струваха странни. — Довел съм половин отделение за ескорт.

Очите й се присвиха и Неб се зачуди какво ли прочита по лицето му. Ноздрите й потръпнаха и очите й се разшириха, щом осъзна сериозния му тон. Тя се обърна към хората си и Неб стори същото. Повечето не го поглеждаха и пристъпваха неловко от крак на крак в настъпилата тишина. В гласа й се промъкна нотка на паника, която го изненада. Сякаш Уинтърс очакваше лошите новини.

— Какво става, Небиос?

Той отвори една от вратите към спалните помещения и я задържа, докато момичето влезе. След това я последва и затвори. Застана близо до нея, не беше сигурен как да започне.

Отвори уста, но се спря. Осъзна, че са само двамата, и за миг изгуби контрол, позволявайки очите му да се навлажнят. Уинтърс го забеляза и долната й устна затрепери.

„Тя знае, че нещо се е случило. Кажи й.“ Насили се да намери думи и когато успя, те се затъркаляха като пияници, излизащи от затваряща кръчма.

— Нападнаха ни. Хора, омагьосани с някаква магия, вероятно кръвна. Проникнаха в гората, надбягаха птиците на стражата и убиха принца на Тюрам в банкетната зала. — Запъна се, недоволен, че не успява да сдържи емоциите си. Мразеше се, че трябва да й съобщи новина, която ще й донесе само страдание. — Убиха и Ханрик.

За миг Уинтърс застина като приклещена кошута. Очите й се опулиха и дъхът й излезе със свистене. Неб понечи да я докосне, но тя се дръпна и седна тежко на пода.

Не знаеше какво да прави и затова приседна до нея. Отново опита да я прегърне, но тя го избута. Осъзна, че момичето повтаря трескаво едни и същи думи, приличащи на откровенията, които бяха споделяли и преди.

Неб се заслуша и осъзна, че тя говори за вятър от пречистваща кръв и желязно острие, което кастри. Момичето се бе прегърнало и се клатеше напред-назад, а присвитите й очи се стрелкаха из помещението.

След няколко минути, които му се сториха по-дълги от часове, той положи ръка на рамото й. Уинтърс вдигна поглед. Очите й бяха влажни и зачервени. По бузите й имаше бледи следи, където сълзите бяха отмили калта. Погледите им се срещнаха и долната й устна потръпна отново. Този път го остави да я прегърне. Двамата се притиснаха един към друг на пода и Неб се предаде на общата мъка.