Кен Сколс - Песнопение

„Трябва да се върна вкъщи.“ Но четирийсет и втората дъщеря на Влад Ли Там не беше сигурна как се е озовала тук и защо краката й не искаха да помръднат. Въздухът изстина и тя осъзна, че носи зелената пола за езда, с която бе облечена в онази далечна вечер, когато Рудолфо танцува с нея в шатрата на Сетберт.

„Изгрев като теб принадлежи на изтока с мен.“ Така й беше казал той в онази нощ. Отново положи длани на корема си и внезапно откри, че той е станал плосък и твърд. Погледна надолу и видя, че полата й е потъмняла от кръв. Усещаше я, топла и лепкава, как се стича по краката й и образува локва.

Отвори уста да запищи, но един огромен черен гарван кацна на напукания зид на рухнала сграда и наклони глава. Джин Ли Там преглътна, осланяйки се на коравината, която баща й бе насадил у синовете и дъщерите си.

„Родствен гарван.“ Не беше сигурна как го е разбрала. Беше по-голям от всички останали гарвани и се взираше в нея, отваряйки и затваряйки човката си. На единия му крак имаше вързана алена панделка за война, а на другия зелена, за мир. По начина, по който държеше главата си, си личеше че вратът му е счупен, а перата бяха разрошени и опърлени. Едно от очите му липсваше. Птицата изграчи към нея.

— Вие сте изчезнали — каза бавно Джин Ли Там. — А това е сън.

Човката се отвори и от нея излезе далечен гласец.

— И така ще се случи в края на дните, че вятър от кръв ще се надигне да прочисти, и студени железни остриета ще кастрят — заговори родственият гарван. — И така греховете на П'Андро Уим ще се стоварят върху чедата му. И така ще се издигне тронът на Пурпурната императрица. — Птицата спря, подскочи назад-напред и я загледа с единственото си черно око — Честита си ти сред жените и високо ценен е Иаков, Пастир на светлината.

Първата вълна на болката я удари и тя се преви.

— Махай се, родствени гарване! — произнесе Джин през зъби. Спазмите продължаваха да пронизват корема й. — Съобщението ти е нежелано в този дом. — Не беше сигурна откъде й хрумнаха думите, но се вкопчи в тях и ги повтори по-силно. Принуди краката си да пристъпят към птицата и вдигна ръка. — Махай се, родствени гарване! Съобщението ти е нежелано в този дом!

Родственият гарван стори нещо, което трябваше да е невъзможно за птиците, дори в сънищата. Той се усмихна. След това разпери криле, които хвърлиха дълги сенки на изток и запад, над костите на Уиндвир.

— Оставям те. — Металическият глас се носеше от отвореният клюн. — Но скоро ще изкълва очите на баща ти.

Джин Ли Там замахна, болката се усили, а краката й загубиха опора в локвата от кръв и вода.

Тя изпищя гневно и усети как нечии ръце я разтърсват.

— Лейди Там? — гласът звучеше някъде далеч от североизток. — Милейди? — Шумът от тревогата внезапно замлъкна и Джин отвори очи.

— Това трета тревога ли беше? — попита тя момичето, което й прислужваше. Надигна се и се огледа наоколо. Болката беше истинска и усещаше влага под завивките. Джин затаи дъх и отметна одеялото. Нямаше кръв, но водите й бяха изтекли.

Момичето направи крачка назад и кимна.

— Да, лейди. Бяхме под трета тревога. Но имението е вече обезопасено.

— Нападнаха ли ни? — Джин направи гримаса от болката и се мръдна до ръба на леглото, внимателно посягайки за робата си.

Момичето кимна отново.

— Да, лейди. Но постовите не разкриват никакви подробности.

„Не на теб.“ Джин стана, но главата й забуча и тя се отпусна назад. Махна на момичето да се приближи.

— Помогни ми.

Слугинята й подаде ръце да се изправи. Джин си сложи робата и се намръщи. Момичето погледна притеснено, щом зърна мокрото легло.

— Да извикам ли речната жена?

Джин Ли Там кимна.

— Да. Май започва по-рано.

Слугинята й помогна да се подпре на стената и отвори вратата, за да извика един съгледвач.

Джин беше прекарала последния месец предимно в леглото и усещаше слабост в краката. Бебето й беше неестествено спокойно и речната жена беше предписала прахчета и почивка. Джин изчете поне сто книги. Мастилото и хартията бяха още пресни, тъкмо излезли от ръцете на мехослугите, възстановяващи библиотеката.

Беше тигър, който мразеше клетки.

Но погледът на Рудолфо, всеки път щом я видеше и започнеха да говорят за бъдещия син, беше достатъчен, за да издържи.

„И това ще премине“, казваше тя на отслабналите си крака, големия корем и прилошаването от миризми, които едно време не я притесняваха. „Съвсем скоро“, продължаваше да повтаря на стаята, която се бе превърнала в клетка.