Кен Сколс - Песнопение

Петронус отвори уста да протестира, но Гримлис явно го усети.

— Няма кой да ги потърси. Роднините им живееха в Уиндвир. — Ветеранът помълча малко. — А и е по-добре да останем незабелязани.

Петронус загледа как стаята започна да се подрежда сама. Мебелите се върнаха по местата си, а метлата сякаш се задвижи по своя воля и взе да премита пода. Той стана и се включи, като събра разпръснатите документи.

— Значи сте ме наблюдавали по двойки половин година. Но знаехте, че тази вечер трябва да сте повече.

„Шестима.“ И за малко щяха да се окажат недостатъчно.

Нападателят му ползваше нов вид магия или — стомахът му се сви — съвсем стара. Но дори андрофрансините не разполагаха с дълбоки познания в кръвната магия, поне до възстановяването на заклинанието на Ксум И'Зир. Разбира се, беше чел истории за Годината на падналата луна и Войната на плачещия цар. Кръвни магии, петорно по-могъщи от прахчетата, които се добиваха от земята, превръщащи един човек в цяло отделение. „Ако не се бе поколебал, ако не се бе замотал да говори, вече щях да съм мъртъв.“

— В Познатите земи, а и отвъд, назрява опасност — каза Гримлис. — Преди четири нощи получихме птица. Някой се опитва да довърши започнатото от Сетберт.

„И така греховете на П'Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“ Фразата го прониза като нож и очите му се стрелнаха към кожената торба. Някой се опитваше да унищожи последните остатъци от андрофрансините.

— Но кой?

— Мирише ми на работа на Там — отговори Гримлис. — Но бележката беше неясна. Заръчваше да те наглеждаме. Беше кодирана с уимско писмо.

Петронус поклати глава.

— Не мисля, че Там стои зад това. Вярвам на това, което ми каза. Влад Ли Там разпусна мрежата си и се махна от Познатите земи заедно със синовете и дъщерите си. — Замисли се за момент. — Значи предупреждението е анонимно?

— Да.

„Уимски лабиринт.“ Познатите земи продължаваха да се намират в политически и финансов колапс и не беше ясно кои държави разполагаха с функциониращо разузнаване. Пилос, Тюрам и Ентролузианската делта бяха затънали в неподчинения и безредици. Според птиците от последните седмици неприятностите обхващаха и Изумрудения бряг, както и Разпръснатите острови.

„Може би са горяните?“ Деветте горски дома бяха единствените проспериращи. И как не? Петронус им беше оставил цялата собственост на ордена, включително и значителните богатства на Там.

Определено последната среща с Рудолфо в Прерийното море, само часове след екзекуцията на Сетберт, беше напрегната.

Горянският крал беше извадил меч и Петронус реши за миг, че го е ядосал твърде много с прекъсването на папството. Но Рудолфо беше умен мъж. Рано или късно щеше да проумее, че Петронус му е направил услуга, прекършвайки ордена, освобождавайки го от двехилядолетната обречена на миналото мечта на андрофрансините.

— Може ли да е Рудолфо? Той да ни е предупредил?

— Възможно е, отче. Той определено разполага с агенти. Но защо да го прави анонимно? Нали го провъзгласи за Пазител по време на войната. — Гласът на Гримлис се насити с гняв. Петронус долови продължително следване на Петте пътя на тъгата у стария капитан. — А и кой би искал да ни накаже допълнително, след Уиндвир?

„Всичко е свързано.“

— Може би ще узнаем повече, щом гостът ни се свести — отсъди Петронус.

— Междувременно се приготви — заръча Гримлис. — Намерили сме ново място за работата ти.

„Той знае за делото ми. Разбира се, нали ме е наблюдавал през цялото време.“

Отвори уста да възрази, но се спря. Гримлис и хората му бяха спасили живота му тази вечер. Без тях в най-добрия случай щеше да е мъртъв. В най-лошия нападателят му щеше да продължава да го мъчи.

Посегна с трепереща ръка, напипа рамото на Гримлис и го стисна.

— Радвам се, че не ме послуша, когато ви отпратих.

Можеше да долови как Гримлис се усмихва насила.

— Слушах те, отче. Слушах те, докато не захвърли пръстена и расото. След това започнах да слушам себе си.

Петронус благослови собствената си погрешимост и без да протестира, се захвана да събира багаж за поредното пътешествие, за което бе твърде стар.

Неб изкачваше стъпалата по две наведнъж, а тълпата се разтваряше пред него и следващото го половин отделение. Последните събития го бяха потресли и стомахът му още беше свит. Не беше виждал нещо подобно, макар да бе наблюдавал и тренирал с омагьосани съгледвачи след падането на Уиндвир. Ала това беше друг вид магия, опасна и древна. Нещо, което даваше далеч по-големи способности от смлените корени на речната жена.