Кен Сколс - Песнопение

— И двете — прошепна гласът.

В този момент вратата и прозорците на колибата влетяха навътре. В стаята се посипаха стъкла и трески и от спокойната нощ връхлетя ураган. Петронус чу приглушеното тропане на ботуши по пода и задъхано дишане от поне три места. Нападателят извика и старецът се сви назад, но атаката бе посрещната от невидима стена, а омагьосаните остриета се сблъскаха с приглушено дрънчене. Пред него се появи едно синьо кървясало око.

— Дръпни се — произнесе нов глас. — Остави ни да си свършим работата.

Бурята продължи. Нещо тежко се стовари върху дървения му стол и го строши.

Гласът беше познат. От много отдавна, но не можеше да се досети. Петронус се сгуши в ъгъла, където нарът му опираше в стената. Продължаваше да държи ножа си протегнат напред, макар да знаеше, че е безсмислено. Вятърът продължаваше да вилнее из стаята, чупеше мебели, разхвърляше документи, трошеше съдове. Нямаше как да разбере колко са хората, но от магически намаления шум на сблъскващи се остриета му се струваше, че са поне петима. На два пъти долови как тежки тела падаха на пода, последвани от хрипливото дишане на пробит дроб. Боят сякаш продължаваше с часове, макар да знаеше, че едва ли са минали повече от няколко минути.

Огънят изпука и почти загасна, когато нещо тежко падна отгоре му и потопи стаята в мрак. Шаването продължи още за миг и после спря.

Петронус чу шумолене и приглушен шепот. Някой сякаш каза: „И двамата са мъртви.“

Вторият глас се разнесе отново, съвсем близо до него.

— Къде живее стражникът ви?

Петронус примигна, несигурен дали питат него, и гласът повтори въпроса по-силно.

— В третата къща след странноприемницата — отвърна той. Продължаваше да трепери от напрежение.

— Балтус, промъкни се и заеми оковите на добрия човек.

„Хванали са го жив.“

— В навеса за лодката има въже — предложи Петронус.

— Въжетата няма да го задържат. Не и докато магиите действат. Не знам колко време ще го държи упойката на калакаина. — Познатият тембър продължаваше да го човърка. Беше го чувал много отдавна, а сякаш и по-наскоро. Замисли се какво още знае. Спасителите му бяха омагьосани и имаха фармацевтични познания. Бяха шестима, но двама от тях бяха загинали. А водачът им му бе познат отнякъде.

— Да ти погледна раната — обади се гласът.

Проблесна искра и един от фенерите засвети. Стаята беше пълна с разпилени свитъци, строшени стъкла и съдове и преобърнати мебели. Вратата беше издънена, а трите прозореца изкъртени.

Петронус протегна ръка и усети болката от прореза.

— Не е толкова зле. — Усети как чуждите пръсти отмятат окървавения му ръкав и понечи да попита кои са спасителите му, когато осъзнаването се стовари отгоре му като пъстърва, налапала кукичката. Гримлис.

Не осъзна, че го е казал на глас, докато не чу изръмжаването на стария войник.

— Да, отче.

„Още ме нарича с титлата ми.“ За последно бе видял капитана на сивите гвардейци, когато го отпрати заедно с хората му. Горянските съгледвачи на Рудолфо трябваше да пазят библиотеката и за остатъците от андрофрансинската армия нямаше място.

Преди много години Гримлис беше човекът, който бе изпълнил най-мрачната му заповед. Блатните бяха унищожили един от конвоите на ордена. Петронус изпрати сивите гвардейци да изгорят тяхно поселище като наказание. Бяха оставили мъртвите непогребани, за да добавят обида към съобщението, а младият папа бе накарал ветерана да му покаже селото, за да осъзнае напълно какво е извършил.

Скоро след това Петронус бе напуснал ордена, а Гримлис бе останал да служи на Интроспект и след това на марионетката на Сетберт, папа Непоколебим.

— Когато те видях за последно, заравяше униформата си в Деветте гори.

Гримлис се подсмихна.

— Да, отче. — Беше се заел да почисти и превърже раната и лицето му беше достатъчно близо, така че очертанията му личаха на мъждукащия фенер.

Имаше въпроси. Даже десетки. Но се стегна и ги степенува, доколкото можеше.

— Откъде знаехте, че ще ме нападнат тази нощ?

— Хората ми дежурят по двама в залива Калдус от първата седмица на завръщането ти.

„Стояли са омагьосани през цялото време.“ Чу се шум откъм вратата и тихи стъпки, сигнализиращи появата на Балтус.

— Оковете го в навеса за лодките — нареди Гримлис. — И му запушете устата. — Ветеранът довърши превръзката и се надигна. — След това натоварете Марко и Тирн в лодката и ги покрийте. Ще ги погребем в залива.