Кен Сколс - Песнопение

— Как си, момче?

Очите на младежа бяха присвити и зачервени и се взираха в Ханрик, който лежеше сред локва съсирваща се кръв.

— Добре съм, генерале.

— Намери Уинтърс. Кажи й какво се случи и я доведи в кабинета ми.

— Ще иска да види Ханрик.

Рудолфо поклати глава.

— По-късно ще има достатъчно време. Вземи със себе си половин отделение.

Рудолфо знаеше, че Ханрик е като баща за момичето. Той управляваше от нейно име още от невръстната й възраст, била е дори по-млада, отколкото Рудолфо, когато наследи тюрбана. Рудолфо беше само на дванайсет, когато родителите му бяха убити от еретика Фонтейн, седми син на Влад Ли Там.

Още един сирак. Като високия строен младеж. И като самия него.

„Аз съм сирак, който събира сираци.“

Той продължи да дава нареждания, докато вървеше през окървавените остатъци от пира към охраняваните двойни врати. Зад тях се бе събрала тълпа, очакваща отговори.

Светът също щеше да ги очаква скоро. Югът се вълнуваше в безредици и гражданска война, а Новият свят не се бе отърсил от опустошението на Уиндвир и загубата на андрофрансинските закрилници. Убийствата на престолонаследника на Тюрам и на мнимия блатен крал щяха да подхранят царуващия хаос.

„Не. Него не.“ Така бе казал гласът, когато нападателите го бяха притиснали.

„Защо мен?“ Тази мисъл караше стомаха му да се свива на студено кълбо. На празненството имаше трима знатни владетели. И двама от тях бяха убити. А преди да седнат да пируват, бе дошла вест от Портата на пазителя: за мехослуга в андрофрансинско расо, представящ се за архиинженер Чарлс, призоваващ за защита на Санкторум лукс.

Истински уимски лабиринт.

Рудолфо се замисли за възхитителната си булка, която също очакваше отговори, несъмнено разгневена, че не й позволяват да влезе.

Замисли се за детето, която тя носеше. Синът му Иаков, кръстен на бащата на Рудолфо. Това беше внезапен и неочакван дар, донесен от Джин Ли Там по средата на пътя му, в сянката на война и по време на най-големите му премеждия. Беше му казала в нощта, когато се върна след сблъсъка с баща й. Още чуваше признанието на Влад Ли Там, когато тя се появи в стаята на починалия му брат и сподели новината.

По-рано тази вечер си мислеше, че те създават света и че кинжалите, които щеше да предаде на сина си, трябва да са остри и балансирани, за да продължи делото му.

Но може би светът ги създаваше всъщност. И остриетата трябваше да са остри и балансирани, за да може Иаков и Деветте горски дома да оцелеят в този процес.

Страхът е могъща сила. Той беше сграбчил здраво Петронус, притискаше гърдите и превръщаше стомаха му в пихтия.

Старецът се намръщи в слабо осветената стая и стисна силно рибарския си нож. Сенките от тлеещия огън танцуваха в единственото помещение на колибата. Устата му бе суха, но той успя да проговори.

— Кой си ти, че ще ме наказваш за греховете на П'Андро Уим? Кой си, че ще обявяваш моето родство с него?

— Не е важно кой съм. — Гласът долетя от друг ъгъл на стаята. — Ти си Петронус, крал на Уиндвир и Свещен взор на андрофрансинския орден.

Петронус се озъби.

— Уиндвир и орденът вече не съществуват. Продължавам да питам. Кой си?

Гласът отново се премести и пак не отговори на въпроса му.

— Свали ножа, старче. Нямаш шанс срещу мен.

Петронус знаеше, че е вярно. Не беше способен да се справи с омагьосан нападател. Земните прахчета от стария свят даваха сила, бързина, безшумност и изкривяваха светлината, така правеха човек почти невидим през деня. А тук, в мрачната стая, Петронус щеше да умре, преди да зърне дори мъничка следа от нападателя си.

„Но защо просто не ме убие?“ Петронус преглътна.

— Може и да нямам шанс, но ще се боря докрай.

Тихият глас се позасмя.

— Господарят ми изпрати цяло отделение за останалите. За теб дойдох само аз, защото си стар и сам. — Вятърът изсвистя, разнесе се странен, сладникав аромат и Петронус усети огън по бузата си, щом студеното метално острие го поряза. Той мушна напред със собствения си нож, но не уцели нищо. Нов присмех. — Мога да те кълцам цяла нощ, последни сине.

„Защото си стар и сам.“ Думите се загнездиха в ума му.

— Последен син ли?

Вятърът изсвистя отново. Този път ножът се плъзна по ръкава на нощната му риза и остави плитка продълговата рана по лявото рамо. Петронус присви очи и замахна отново. Трябваше да стисне зъби заради болката.

— Ще ме убиваш или ще ме мъчиш?