Кен Сколс - Песнопение

Изгревът над Изпепелената пустош беше ужасяващо величествен. Горянските съгледвачи го посрещаха всяка сутрин на поста си пред Портата на пазителя.

Първо в хладния въздух се разнасяше мирис на сол и пясък. След това небето се оцветяваше в тъмнолилаво, проточваха се извити червени ивици, разпрострени над равнинния хоризонт отвъд ниските хълмове, маркиращи уимския път към останките от Стария свят. В този миг, преди сърдитото червено слънце да се издигне, светът замръзваше тих и неподвижен.

Днес, точно в този момент една кафява птичка се спусна към мрежата на командира на стражата.

Той разви малкия свитък, закачен за крачето й, и се обърна към идващата от изток пурпурна светлина. След това подсвирна сигнала за трета тревога и предните постове мигновено се омагьосаха, потъвайки в сутрешните сенки.

Командирът шифрова бързо съобщение до Едрик, първия капитан на горянските съгледвачи, и го подаде на птичаря.

— Изпрати го в Седмото горско имение.

След това се спусна по стълбите до основата на масивната залостена порта и застана до нея със скръстени ръце.

„От запад приближава метален човек с расо.“ Това беше крайно необичайно. Металните хора на генерал Рудолфо работеха за възстановяването на библиотеката. А техният водач Исаак беше единственият, който носеше расо. Командирът на стражата огледа пътя към назъбените каменисти хълмове на запад. Той водеше само към един град.

Уиндвир. Сега опустошен, защото андрофрансините не можеха да оставят миналото на мира. Бяха преоткрили „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И'Зир и заклинанието бе донесло гибелта им. Цял град и неговият орден бяха унищожени, с което бе сложен край на пазенето на светлината и знанията от Стария свят, загинал от същото заклинание преди две хиляди години.

А сега явно металният човек, изрекъл магията, приближаваше към поста му без предупреждение.

— Крайно необичайно — повтори мъжът на глас.

Гледаше пътя и виждаше с лекота хората си въпреки магиите, които ги прикриваха. Всеки беше като индивидуален лек полъх, раздвижващ тревата и боровите иглички, докато заемаха позиция. По време на миналогодишната война все още беше лейтенант и действаше заедно с бойците си. Сега капитанският чин го различаваше от тях. Повишението му бе донесло и нова задача в тези планини, които деляха стария свят от новия.

Откъм масивния каменен път се разлетяха птици и вятърът довя шум от метални стъпки.

Облечената с расо фигура се появи, куцукайки и свистейки. Едно от стъклените очи висеше от няколко златисти жици, а другото се въртеше неспирно зад постоянно отворените клепачи.

Капитанът пристъпи напред, готов да даде заповед. Рудолфо щеше да обезглави всеки, който откажеше да помогне на приятел, а Исаак беше почти роднина на горянския крал. Мъжът се поколеба.

— Братко Исаак?

Металният човек вдигна глава. Вътрешностите му изсвистяха и гласът му излезе с бълбукане.

— Казвам се Чарлс — заговори той с тъжен тон. — Аз съм архиинженер по механични науки в андрофрансинския орден. Нося спешно съобщение на скритият папа, Петронус. Библиотеката е превзета с коварство. Санкторум лукс трябва да бъде защитен. — Чу се тракане и механичният се срути на купчина метал, от който излизаха пара и искри.

Капитанът на стражата изкрещя да донесат нова птица и подсвирна на хората си да излязат от гората.

Високо над тях кръжеше гарван.

Рудолфо стоеше на върха на Библиотечния хълм и гледаше как следобедното слънце обагря ширналата се гора в червено. Беше изкарал деня в изтощително преглеждане на документи, сред лудницата, която цареше в седмото горско имение, и най-накрая успя да се измъкне под фалшив претекст, че иска да инспектира строежа на библиотеката. Обиколи мълчаливо подземните нива, доволен от прекъсването на монотонната работа.

Разбира се, не можеше да вини служителите си за суматохата. В крайна сметка приготвяха празненството в чест на неговото първородно дете. То щеше да се роди до няколко седмици и според обичаите на горяните такъв празник се отбелязваше с огромно веселие. Раждането на наследник беше истинско държавно събитие и щяха да присъстват гости от поне десетина нации. Дори блатният крал щеше да дойде. Рудолфо се подсмихна. Знаеше, че едрият космат гигант само се представяше за такъв, а всъщност служеше на петнайсетгодишното момиче, което бе истинският наследник на Плетения трон. Тази нощ Ханрик щеше да играе ролята на крал пред Рудолфо и останалите му гости. Тази част от празненството го отегчаваше. Рудолфо се замисли за истинските домакини — хората, които правеха всичко по силите си, за да почетат своя крал и неговия бъдещ наследник.