Кен Сколс - Песнопение

Той откопча колана с двата ножа и го провеси на стола. Махна подгизналите си вълнени дрехи, изми се набързо, избръсна се и извади парадната униформа. Обикновено обучаващите се офицери нямаха чин, но заради предишния му опит като ръководител на гробокопачите на папа Петронус по време на войната му бяха зачислили лейтенантски шал, който се носеше вързан на лявата ръка. Неб седна, за да си обуе ботушите, и вдигна глава, щом чу чукането на вратата.

— Влез.

Вратата се открехна и Едрик, първият капитан на горянските съгледвачи, надникна вътре.

— Закъсняваш — подхвърли с усмивка.

Неб издърпа ботуша си.

— Съжалявам, капитане.

Едрик се вмъкна в стаята и затвори вратата.

— Дали няма нещо общо с едно блатно момиче, което придружава краля си?

Неб усети, че се изчервява. Отвори уста да каже нещо, но Едрик го прекъсна със смях.

— Май те е сграбчила бая здраво.

Двойният смисъл не му убягна, при което и ушите му пламнаха. Едрик го тупна по рамото и се засмя още по-весело.

— Не се впрягай, Неб. С всеки се случва, рано или късно. Само внимавай, блатните са странен народ.

„Той не знае. Мисли си, че Ханрик е истинският блатен крал.“ Рудолфо знаеше истината, макар Неб да не бе сигурен как я е научил. Подозираше, че и бащата на Едрик, Грегорик, също бе посветен в тайната. Но Грегорик бе загинал в нощта, когато освободиха мехослугите от лагера на Сетберт.

Блатните оцеляваха, защото останалите народи в Познатите земи или се бояха от тях, или ги подценяваха. Според легендите те бяха пристигнали малко след като първият Рудолфо бе довел бандата си от пустинни разбойници през Стената на пазителя. Карпатиус определено не беше рисувал картини по тази тема. Блатните бяха домашни служители на Ксум И'Зир и неговите синове магове. Според ученията на андрофрансините Епохата на смеещата се лудост не бе изтляла напълно с поколенията. Постепенно другите заселници бяха изтикали блатните към подножието на Драконовия гръбнак, в блатата и горите, около изворите на Първата и Втората река. На място, където лудостта и мистицизмът им не можеха да покварят остатъците от човечеството.

Разбира се, колкото повече общуваше лично с блатните, толкова повече започваше да се съмнява в интерпретацията на събитията от страна на ордена. Блатните със сигурност бяха различни, но не непременно луди.

Неб се отърси от размишленията, стана и закопча колана с ножовете. Едрик го огледа и намести лейтенантския шал, така че възелът да е от вътрешната страна на ръката.

— Вече си водил хора по време на война — каза той, докато го нагласяше. — Това е правилният начин за носене.

Неб не смяташе, че е командвал във война. Просто ръководеше лагер от гробокопачи, стараеше се максимално да ги опази живи и да ги нахрани, докато армиите се сражаваха наоколо. Беше загубил двайсетина души през зимата заради заблудени стрели, объркване и студ. Но в очите на съгледвачите беше друго. За тях той беше ветеран, нищо, че се чувстваше като осиротяло момче през повечето дни.

— Благодаря, капитане — каза той и тръгна към вратата.

Едрик го спря.

— Карай по-леко с огнедъха тази вечер. И ако ще ходиш при момичето си, се готви за ранно ставане утре.

Неб не можа да скрие учудването си.

Едрик го видя и продължи:

— Получихме вест от Стената на пазителя. Около портата става нещо странно. Сутринта потегляме, заедно с Рудолфо и Исаак.

Неб усети как разочарованието го прободе. Утре трябваше да е празник и планираше да го изкара с Уинтърс, доколкото задълженията й позволяваха. Все пак изпита и любопитство.

— Какво се случва на стената?

Едрик поклати глава.

— Утре. Ще ти обясня, щом потеглим. — Той се усмихна. — Затова гледай да се възползваш максимално от нощта.

Широката му длан отново тупна Неб по рамото и младежът си припомни за ръката на баща си. Брат Хебда беше едър, любезен и мил човек, който правеше повече за незаконния си син, отколкото повечето андрофрансини. Дори му беше издействал стипендия, за да се включи в разкопки в далечния изток на Стария свят. В онази сутрин натовариха каруцата, готвейки се да тръгнат по същия път — към Стената на пазителя, Далечната станция и Изпепелената пустош. А следобед Неб бе останал сам на света, гледайки как огън и светкавици поглъщат единствения му дом.

Замисли се за Рудолфо, Едрик и накрая за Уинтърс. „Сега имам ново семейство.“ А някъде в бъдещето го очакваше и нов дом, ако сънищата на Уинтърс и на останалите блатни крале бяха верни.